Странно беше за Аделхайд да седи тук и да бъде на посещение в дома на собствения си мъж; защото тя не се съмняваше, че това е неговият дом.
За Даг този миг беше много магичен. Че ще го посети нощем в стаята му тази, която по-рано се бе наричала Аделхайд Баре, това бе последното нещо, което можеше да си представи; но той седеше там с широките си рамене и гледаше с твърд уверен поглед в жаравата. Това посещение не беше първата проява на обич, която той получаваше.
Въпреки цялата си гордост — и наставленията на баба си — Аделхайд беше жена и навярно вечер беше говорила повече от Даг, искаше да бъде добра към него и му шепнеше нежни слова.
Даг никога в живота си не се бе сблъсквал с трудности. Всичко се бе нареждало според желанията му. Той бе скърбил навремето твърде много за майка си, когато тя почина, но смъртта неминуемо идваше при старите хора, това беше в хода на нещата. Единственото страдание в живота му бе по времето, когато беше болен от копнеж по Аделхайд. Но баща му се бе притекъл на помощ.
11
В Бьорндал, както навсякъде в страната по онова време, пестяха брашното през зимата; но нямаше липса нито на месо, нито на риба, а пък онези воднисти, безполезни неща, които наричаха картофи и които по поръчка на Стария Даг трябваше да бъдат садени до житата и върху всяко парче земя, останало свободно долу в селището, дори в горските коренища и в самия Бьорндал, дойдоха сега тъкмо на място. Мнозина смятаха, че да се стриват картофи и да се слагат в тестото е все едно да се налива вода в него, но с течение на времето забелязаха за колко по-дълго стигаше брашното, щом добавяха към него картофи, а пък със сланина и месо, дори и с риба те добре си подхождаха.
Коледа в Бьорндал посрещнаха както всички Коледа преди. В посрещането на Бъдни вечер на трапезата в голямата зала с всички хора от имението Аделхайд бе участвала още предишната година; сега обаче всичко й се стори много по-тържествено. Това се дължеше твърде много на обстоятелството, че сега тя вече не беше гостенка тук, но главното идваше от известията на баща й за нищетата, властваща на много други места. В Бьорндал имаше както всяка година овесена каша и месо, алкохол и бира за всеки — дори за най-възрастния бедняк. По-рано месото беше най-хубавото нещо. Тази година овесената каша се оказа най-желаната храна.
И леля Елеоноре, която не забрави обещаното си коледно посещение, се чудеше още повече, отколкото се бе чудила миналата година Аделхайд — маеше се на коледната трапеза в залата, с всичката прислуга, на Библията сред свещниците на масата, а най-много — на уверената тържественост, с която Стария Даг прочете коледните слова, и на цялото празнично достолепие, което хвърляше блясъка си върху всеки и всичко.
След това тя каза на Аделхайд, че никога преда не е усещала толкова силно, че Бъдни вечер е най-важната вечер в годината.
Майор Баре замина за няколко дни в града след Коледа, но се върна бързо обратно и разказа шокиращи неща: за недостига на зърно и за облагането с данъци за кметството, за дивите протести и кървавата намеса на военните, които се мъчат с оръжие да спрат гладните, бунтуващи се хора. Но той можеше да разкаже и за всички надежди, които се възлагаха за печалби от контактите с Англия и нарастващата покрай това търговия. Стария Даг наливаше щедро тази вечер чашите, подхвърляше по някоя дума между разказите на майора и успя да измъкне от него всичко, което бе чул да казват по-влиятелните хора и най-главното — за постоянното обезценяване на книжните пари.
Стария Даг беше богат човек от твърде отдавна. Цял живот бе живял, без да мисли за нищо друго, освен за пари. Беше се научил да се отнася с недоверие към всички хора и неща. Но след това обаче бе направил откритието колко много други радости бе пропуснал заради парите. Първото нещо, което го пробуди, беше едно прошепнато предупреждение от страна на госпожица Дортея вечерта, преди да почине. По-късно, когато умря и съпругата му, той си даде сметка, че през тридесетте години на брака им едва бе имал време да говори с нея. След това той бе станал в много отношения по-мек — не беше така безсърдечен в делата си, както по-рано, и чувстваше желание да се доближи до хората и да им покаже, че добрите хора, които бяха живели до него, не бяха живели напразно, а бяха му въздействали, като по този начин бяха допринесли за всички, с които той имаше контакти — в имението, в селището, в горите и южните енории.