Стълбището заскърца — при всяка стъпка дъските по пода на преддверието изскърцваха, така че изобщо не беше необходимо да се чука на вратата, идването беше добре предизвестено, на Стария Даг. Той затвори внимателно вратата, пристъпи тържествено, приближи се, седна до леглото, наведе се и започна да гали, колкото може по-внимателно, ръката на Аделхайд, като в същото време гледаше надолу към момчето.
— Да, скъпа Аделхайд — рече той, — и при това е момче.
Аделхайд не успя да произнесе и дума, очите й заблестяха влажни и тя преглътна, като се бореше да не избухне в сълзи. Стария Даг беше толкова очарован и развълнуван, че тя можеше да заплаче на глас от радост. Да, с него също ставаше нещо странно. Той стана рязко, пое си дълбоко дъх и извърна леко настрана лицето си; помъчи се да каже нещо, но то успя да излезе от устата му едва при третия опит. Тогава прозвучаха старите думи, които от незапомнени времена се изричаха над всички новородени в рода:
— Нека Бог благослови идването ти на този свят и да бъде с теб през всички дни, и да те вземе при себе си, когато животът ти приключи.
При последните думи гласът му изневери и Аделхайд видя, че очите на Стария Даг бяха пълни със сълзи, когато той вдигна към нея за поздрав ръка, рязко се обърна и излезе.
Легендата за Аделхайд избуяваше все повече и повече.
Сега Ун Хамарбьо бе видяла със собствените си очи стаята — всичко, което прислужниците бяха разказвали, беше истина; там блестеше от сребро, разкошни дантели, мебели с по-фина дърворезба, отколкото в църквата; имаше един Исус на разпятие, тук-там в тъмното трепкаха прекрасни светлини и ухания от цъфнали градини; Ун бе разгледала добре и Аделхайд — беше красавица като никоя друга, но беше нечовешки твърда, защото бе родила на бял свят едно голямо момче, без да издаде стон. Такова нещо изглеждаше смайващо и при разговорите вечер в къщите и колибите, където легендата за Аделхайд доби вече свръхестествен образ и блясък, се добавяха и много думи за непоколебимата й гордост, за нейната суровост и безчувственост, за непонятната й същност. Така нейният образ бродеше през полето и гората, навсякъде, където живееха хора.
Ун Хамарбьо дори и не подозираше, че казаното от нея за Аделхайд, което тя бе предала е плахо почитание пред най-близките си, ще бъде така превратно изтълкувано.
Аделхайд беше щастлива — безкрайно щастлива. Никога в живота си след това тя не забрави това чувство на щастие, което я бе обзело през тази есен и зима. Наред с всичко друго, което й беше скъпо в стаята, тя имаше сега и своето дете в хубавата люлка, чиито разкошни завивки и възглавници бяха ушити някога от госпожица Дортея, много преди да се роди Даг.
Всички хора от имението изказваха почитта си от разстояние, а Стария Даг питаше всеки ден и час как е малкият, като най-сетне той вече можеше да го вземе здраво в ръцете си и внимателно да се вгледа в него.
И Младия Даг се занимаваше с детето, когато беше вкъщи, и дори нещо повече: той започна да окачва в стаята си онези неща, които стояха по-рано в старата кухня. Измина известно време, преди Аделхайд да забележи това — късно една вечер, когато Даг беше в гората, тя поиска да си стопли вода, без да безпокои някого долу, и затова запали огън в неговата камина и седна там за малко. Като се настани и се огледа наоколо, забеляза много нови неща по стените; а пък отзад, в тъмния ъгъл зад леглото, лежаха ботуши и раница, а на стената бе забита една брадва.
Следователно Даг бе започнал да се приближава към нея.
13
Коледа бе отпразнувана в Бьорндал с пълен блясък след тази добра година. Пристигнаха майорът и леля Елеоноре заедно с други гости, беше тържествено, имаше танци и горещи речи на масата, песни и възторжени песни.
Някои от гостите много трудно се примиряваха с това, че трябваше да седят на трапезата навръх Бъдни вечер заедно с хората от имението и смирено да слушат, как под светлината на свещниците Стария Даг чете коледни текстове от Библията. Още по-неприятно беше, че старият се оттегли тази вечер толкова ужасно рано, заявявайки, че всички ще бъдат събудени през нощта, за да отидат с шейна на коледната служба в църквата на разсъмване. Нима така се отнасяха хората с гости от висшето общество?
Тук обаче не помогна нищо и всички бяха събудени, като получиха в леглата лека закуска и силно питие. Ужасени от толкова ранното пътуване в студа, те мърмореха възмутено. Но песента на звънчетата, светлината на факлите по пътя и празничната служба в църквата им въздействаха като на останалите. Естественото, първичното в тях изплува изпод мъглата от модни глупости, които те приемаха за свое житейско правило и кредо.