В продължение на две години той бе изпращал много коне и силни мъже с тежко оборудване да работят там в напрегнатите периоди, а освен това при дълбоката оран бе заповядал да се оправи всичко занемарено и изгнило, като миналата есен бе направо стъписан от богатата реколта, която дадоха огромните обработваеми земи и ливади.
Той едва бе успял да постигне това и сега можеше да загуби имението, както и да провали всичко, което бе вложил в него. Впускането в подобни безполезно големи начинания бе проява на твърде голяма самонадеяност от негова страна. И без друго притежаваше достатъчно земи в Бьорндал и в безкрайните гори. Но беше си мислил, че един ден в Бьорндал може да има повече синове. Най-големият щеше да бъде в Бьорндал, като получи имението цяло — както си е по традиция, но вторият можеше да вземе Боргланд. А третият и четвъртият, в случай че ги имаше, можеха да получат своята част от останалите му имоти на юг.
Да, плановете на Стария Даг бяха летели на орлови криле.
Сега първият внук беше вече дошъл, а богатството беше започнало да се топи — земята се изплъзваше от неговите ръце.
По същото това време в селото и общността се понесе слухът, че Стария Даг използва книжни пари с голяма стойност, за да пали лулата си, нещо повече дори — постоянно носел в загърнатите си ръкави книжни талери за запалване на лулата си.
Според някои това беше парадиране, други пък смятаха, че по този начин той иска да се подиграва с правителството и властите в страната, като изгаря тези лъжливи пари.
Но че палеше лулата си с цяло едно имение, това не предполагаше никой.
Зимата отмина, настъпи пролетта на 1811 година. Там, където през последното лято в Боргланд бяха цъфтели поляни, там сега поникваше зимната ръж, ръжта на Стария Даг. На хората се струваше, че виждат вече по полето покълнала зеленина, но даже през втората седмица на април това все още не бе възможно. В селскостопанските постройки имаше брани с дълги, железни зъби, обковани с дебел метал, имаше тежки плугове с железни уши и стоманени палешници, по-големи и по-остри от всички подобни земеделски средства, които изобщо бяха виждани в района.
Това бяха новите земеделски устройства на Стария Даг. Конете от горите на Бьорндал бяха научени да вървят напред, дори с най-тежък товар, при каквато и да било почва. Те не се сриваха на колене в меката земя на Боргланд, дори когато плугът и браната бяха много по-тежки от обикновено, порейки дълбоко земята.
Отново настъпваше времето, когато главният ратай от Бьорндал трябваше да отиде с коне и ратаи, за да се разпорежда с управлението в старото имение на рода Гал, а пък полковникът, вече остарял и с треперещи крайници, да наднича сконфузено на скрито място до оградата, а госпожица Елизабет да гледа зад пердето на прозореца си.
Полковникът съвсем беше обеднял, след като преди две години бе принуден да отиде в Бьорндал, за да моли за пари Стария Даг, искайки да запази Боргланд при падежа на ипотеката, и тогава бе разбрал, другият вече притежава документа за залога. Но полковникът продължи да живее спокойно в Боргланд, като имаше право да използва от стопанството всичко, от което той и неговите хора имаха нужда — без да дава отчет на никого, — а Стария Даг никога не бе идвал в имението му. Но полковникът още бе сломен от нещастията си по-рано и след случката с документа за залога беше съвсем потиснат. Госпожица Елизабет, някогашната красива и горда дама, не бе излизала извън къщата оттогава.
Беше през втората седмица на април, слънцето грееше, а прозрачни облачни ивици се простираха по светлосиньото небе — като тънки нишки, които започваха от края на земята и стигаха високо в небето, до вечността. Някъде безкрайно далеч в простора се чуваше чуруликането на невидими птици. Земята се събуждаше и разцъфваше, а в старите пукнатини и гънки на почвата течеше вода.