Ратаят, отговарящ за конюшнята в Боргланд, изкара оседлан тъмнокафявия позастарял кон на госпожицата пред портата. Ратаят го бе вчесал и изчеткал, напрягайки всичките си усилия, ала тъй като конят бе стоял цели две години в конюшнята, без да се движи, не беше във възможностите на човека да го подготви както трябва, а и той сякаш не смееше да помръдне краката си, но на ратая му бяха казали от кухнята, че госпожицата иска да излезе на езда — твърде необичайно хрумване. Щом цели две години не бе обезпокояван от нея, можеше да го остави и занапред на мира, мислеше си конярят, докато държеше коня и се мъчеше да изглежда достолепен както по-рано.
Той хвърли поглед на госпожица Елизабет, когато тя дойде — високомерно и без да поздрави, също както някога, — и яхна коня. Но по ухото на коняря пламна остра болка от удар с камшик и госпожица Елизабет попита с най-голямото високомерие, на което бе способна:
— Гипсирани ли държите конете?
Камшикът изсвистя отново — но този път върху коня, при това тя трябва да бе забила стремената дълбоко в него, — конят трепна, вдигна глава и жално изцвили, после направи отчаян опит да препусне в галоп, успя най-сетне да раздвижи краката си и ездачката излезе през двора навън, като препусна по алеята.
Конярят си разтърка ухото и като гледаше подире й, рече приблизително същото, което имаше навик да казва братът на полковника, „брат Лоренц“, когато бродеше като призрак из имението: „Дяволът да те вземе жива дори!“
По-нататък по алеята госпожица Елизабет срещна момиче от колибите, дрипаво и бледо. Момичето явно вече беше чувало разни неща за госпожицата, защото се стрелна далеч от алеята, без да я поздрави, навярно за да отмине колкото е възможно по-скоро. Но госпожица Елизабет дръпна поводите на коня и изкрещя:
— Спри!
Момичето спря и камшикът изсвистя от двете страни на ушите му; заболя го така силно, сякаш му ги отрязаха. Дебели сини резки се отпечатаха по двете му бузи и по врата му под тънките плитки. Момичето извика, като пронизано от копие, а госпожица Елизабет се изпъчи гордо на седлото:
— Следващия път ще ми направиш реверанс!
След това тя отново използва камшика и стремената на коня и препусна под пролетното слънце, изправена и все още красива, въпреки двете години, прекарани зад стените вкъщи.
Горе, на двора, конярят се отправи към конюшнята с ръка на ухото. Какво означаваха всички тези промени в последно време? Цели две години лудият Лоренц бе скитал из имението, както си пожелае — и в конюшнята, и в жилището на прислугата, и навсякъде всички се бяха забавлявали с неговите безумни брътвежи, но сега, от Коледа насам, отново го държаха затворен както по-рано в стаята му и той имаше възможност да прави само утринната си разходка в градината, преди другите да са станали. Самият полковник, който досега се беше промъквал насам-натам като сянка, отново започна да се показва. Той дойде да прегледа старите сечива и конете, докато не бяха още продадени, и рече, че всичко ще трябва да се приведе в ред.
И след това се появи и госпожицата, с предишния си дявол в главата, и поиска да язди.
Господарите от Боргланд не бяха имали през последните години контакти с никого. Бяха се затворили от срам, че вече не управляваха Боргланд и че бяха принудени да живеят от милостта на Стария Даг. По тази причина те научаваха съвсем малко от това, което се случваше навън, но през зимата ги посети един чиновник от юг и от него чуха колко много наследствени земи са били освободени на законно основание и колко лесно можеха да се намерят необходимите за това книжни пари.
Полковникът, смазан и обезкуражен, се бе почувствал може би най-сетне добре, откакто един по-силен мъж управляваше безкрайното имение. Той беше достатъчно разумен, за да види, че на имението липсват още много неща, дори и ако намерят лесно в заем пари за откупването. Говедата и конете не бяха подновявани вече няколко години, най-хубавите бяха продадени, а сечивата бяха в безнадеждно състояние, сградите бавно се рушаха — така става, когато бедността разяжда всичко години наред. За да се поднови всичко, което липсваше тук, също се изискваха пари, но жалките книжни пари не можеха да свършат същата работа, както за откупването на имението. За тази работа трябваха големи суми — според истинската пазарна цена на всяко отделно нещо.