Към това се добавяше и обстоятелството, че старецът от Бьорндал се бе държал много почтено. През първата година — онази на черния глад — той им беше позволил да запазят цялата реколта и освен това им се бе притекъл на помощ, а през втората година, която се оказа плодородна, той беше взел за себе си толкова малко, че на тях им остана почти всичко. Полковникът беше израснал с разбиранията за чест на много поколения благородници. Той имаше достатъчно ясен поглед за това какво означаваше за Боргланд помощта на Стария Даг като хора, коне и уреди. В своята почтеност той чувстваше, че ще бъде непочтено, ако вземе всичко това, заедно със средствата, които Стария Даг бе вложил в плащането на ипотеката. Това миришеше на нечестност.
Но госпожица Елизабет го подтикна, след като ден и нощ го бе насъсквала с парещи думи, най-сетне да седне да напише заявление за откупването. И за да не би по-нататък да му дойде друго на ум, тя взе написаното и сега седмици наред го пазеше при себе си.
Беше чувала опасенията на баща си и знаеше колко много неща липсват на имението, но бе взела своите решения. Нямаше да изпрати писмото, докато хората от Бьорндал не завършат пролетната сеитба. Дори да си запазят в такъв случай право върху жътвата — в това тя не беше сигурна, — все пак земята щеше да бъде поне засята и те щяха да продължат подобренията и дренажите, които бяха започнали, а и баща й ще имаше време, за да може да осигури необходимите кредити, както и за купуване на животни и сечива.
Тя беше решила да си стои вкъщи до изпращането на писмото — днес обаче във въздуха се усещаше такава прекрасна пролет и тя се чувстваше като новородена заради надеждата, че отново ще притежават Боргланд, а нейната някогашна приятелка Аделхайд, която сега бе омъжена в Бьорндал, ще научи за това как им се е изплъзнал Боргланд. Реши, че трябва да излезе на слънце, да язди по старите си пътища и да почувства живота наоколо след дългото си заточение.
И Елизабет фон Гал, която наричаха „Злото“, зави от алеята на Боргланд към север, към пътя за Бьорндал. За нея се мълвяха толкова странни неща. Тя беше тази, която бе изпратила Туре Бьорндал през една лунна нощ по стария път от Боргланд към пропастта в Йомфрудал и никой повече не бе го видял. Кавалерът й от оная вечер, дръзкият лейтенант Фон Маргас, също бе участвал в случката — със своята сабя, докато Туре Бьорндал бе невъоръжен. И след това лейтенант Маргас никога вече не беше идвал в Боргланд; разказваха, че напуснал страната и загинал в армията на Наполеон. Тя беше поканила брата на Туре, Младия Даг, и през цялата вечер се бе опитвала да го привлече, но той я бе отблъснал и бе танцувал с Аделхайд Баре, за която след това се ожени.
Да, много неща се говореха за госпожица Елизабет, за дяволската й злоба към хората — а също и към бедните животни.
Сега тя яздеше високомерно на слънце — по пътя на север. Госпожица Елизабет беше доста късогледа, но чу трополене на каруца от север и скоро я видя, обърна коня си и бързо препусна по алеята. Но каруцата я последва нагоре след нея — по алеята. Тя спря коня си и се загледа.
Беше Сивер Бакпе, мъж от Бьорндал, който отиваше да провери земеделските сечива, оставени предишната година, преди пролетната сеитба. Такава проверка правеха редовно и навреме в Бьорндал и навсякъде, където управляваше Стария Даг.
Госпожица Елизабет го разпозна, но и той беше чувал твърде много за нея, което го накара да заобиколи отдалеч, без да я поздрави, като само хвърли един бегъл поглед към нея.
— Не може ли поне да поздрави? — и камшикът изсвистя във въздуха, но силният юмрук на ратая го изтръгна от ръката й, след което Сивер го счупи пред очите й на четири парчета и го захвърли на прашния път.
Той се опита да продължи пътя си, но тя му каза със съскащ глас да спре.
— Махай се от пътя ми! — извика тя. — Какво търсиш тук?
— О — отговори Сивер, — исках да прегледам инструментите.
— Тук никой от… от там няма вече какво да преглежда тук. Ще изхвърлим инструментите ви навън, така да знаете. От там можете да си ги вземете.
Сивер я изгледа спокойно, а на лицето му изгря задоволство.
— Стария Даг ми е възложил това. Правя онова, което той ми заповяда.
Госпожица Елизабет усмири коня си, който бе смушкала в гнева си.
— Махни се от очите ми — никой оттам вече няма какво да търси тук. Да знаят, че ще откупим имението, веднага ще го откупим. Всичко е вече написано.
— Може да е написано, но не е било уредено навреме, а сега е твърде късно.