Отвън той натупа мъжа, когото бе дошъл да прибере, след това го качи във файтона и го откара в дома му, където го предаде на жена му, като му обеща всякакви нещастия, ако някога кракът му стъпи отново при ленсмана или пък ако докосне отново карти.
Ленсманът не пожела да говори за станалото, но останалите трима разгласиха за целия ужас, който бе изкривил лицата им въпреки поетия алкохол, и онова, което разказаха, не беше нещо обикновено. Стария Даг строшил столовете, които били в стаята, хвърлил ленсмана върху техните останки и с един ритник размазал на пода, като червей, сатанинското куче, така че освободеният сатана изскочил с рев от него и отвлякъл със себе си свещта, преди да изчезне през стената.
Истината в крайна сметка беше, че Даг бе наказал ленсмана и завинаги бе сложил край на неговите измами.
15
Пролетта на 1812 година дойде, но това не беше истинска пролет — само дъжд и влага.
На много места сеитбата закъсня.
И лятото сякаш не искаше да дойде — беше влажно и ветровито.
Есен също нямаше, но зима… — тя дойде!
През един от първите септемврийски дни скова мраз; реколтата беше с черни зърна, а хората трябваше да живеят в цяла една година с нея. Бял саван от сняг покриваше хълмовете.
Стария Даг не беше продал никакво зърно през последните две години въпреки богатите реколти. Купищата книжни пари, които можеше да получи, нямаше да нахранят нито хората, нито животните. Той помнеше не само гладната 1810 година, помнеше още по-трудни времена от миналото. Ето защо бе изградил при свои доверени хора в горите навеси за запаси и бе съхранил там целия излишък от реколтите.
В началото на лятото той изпроводи свои хора до всички тези места. Това бяха Сивер Бакпе, ковач и дърводелец с тежки катинари. Всички пролуки бяха заковани, а вратите — здраво заключени, като ключовете бяха закачени на кука в стаята на госпожица Крюсе.
Надолу в махалата някои къщи и стрехи се бяха оказали добра защита от студа, в горските стопанства картофите не измръзнаха по южните склонове, а в Бьорндал студът бе по-мек заради горите.
Ала на откритото, в Боргланд, обширните ниви бяха измръзнали и покрити със сняг.
Каква година! Деца и възрастни бяха с подути тела и пожълти лица от глад или заради хляба, направен от дървесни кори, както и заради постоянната влага в селата от началото на зимата. Стомашни болести и смърт вилнееха, а в оборите се носеше смразяващият рев на говедата, сринали се на колене от глад.
В Бьорндал храната беше ограничена. Стария Даг пестеше. Никой не можеше да знае колко дълго ще продължи бедствието.
Но на Коледа всичко беше като предишните коледи. Овесена каша и изобилие от говеждо и свинско месо. Заклаха много животни, в резултат на това, че бяха поставили усърдно много капани, примки и мрежи, както и че бяха изкопали много трапове — по нареждане на Стария Даг.
— Ако не си пестим труда, гората ще ни спаси с онова, което може да ни осигури — рече той.
Беше вярно, защото гората им даде изобилие от всякакви дарове — във вид на блатна трева, изтравниче, дивеч, риба и птици. Гората беше спечелила битката със студа.
Надойдоха от селата, подчинени на Даг, като повечето селяни получиха по нещо. Дойдоха и други, вече откупили стопанствата си. Сега те предлагаха да му ги дадат отново, само срещу един чувал жито. Той се замисли леко, като приглади с ръка косата си. След това и те получиха по малко зърно — без да му дават нотариалните си актове. За това можеше да поговорят и по-нататък.
Той беше като Господ тази година, затова не биваше да бъде жесток с тези, които бяха в нужда.
Въпреки цялата си предприемчивост по отношение на пари и земя и въпреки проницателността си по отношение на хората и цялата си премереност и предвидливост Стария Даг се чувстваше като дете пред Господ, когото считаше за по-голям от себе си.
През цялата зима хората продължаваха да идват един след друг — от всички страни — обаче и на Стария Даг му трябваше зърно за идната пролет.