Бурята като че не бушуваше покрай него, той не усещаше и пронизващите тласъци на вятъра, който връхлиташе зъбера и го удряше със снежни ръце.
Човек на предизвикателствата — все по-близо и по-близо до смъртта.
Вятърът свистеше и караше кучето да трепери. То виеше срещу него и следеше с поглед господаря си, който пълзеше като муха нагоре по брадата на смъртта и сега отново се спря, за да погледне света от устата на смъртта. Стоеше в този момент сред едно корито от грамадни каменни блокове, снегът там вече се бе предал на пролетното слънце и скалите между бялото образуваха челюстта на смъртта.
Даг трябваше да заобиколи встрани, за да може да продължи напред. И той се изкачи нагоре по снежната повърхност, която образуваше овала на бузите, и се устреми към едната от двете каменни реки, от които бяха каменните блокове в коритото. От вътрешната си страна те бяха заоблени и по тях нямаше сняг — те образуваха дълбоките очни кухини на смъртта. След това той трябваше да премине по носа — един скален хребет, който бе останал след срутването на скалите между двете тъмни очни кухини и върху който още имаше сняг. Там, на носа, на него отново му се наложи за миг да си поеме дъх. Челото беше толкова издадено напред и стръмно, че беше направо невъзможно човек да се изкачи по него. Но той най-сетне успя да открие път по едната вежда и после по ръба на пропастта, която образуваше слепоочието. И след това… Даг изчезна. Кучето виеше бясно и хленчеше като дете, изоставено сред виелицата и невиждащо господаря си.
Да стигне до ръба на бездната беше най-трудният момент в живота на Даг. Беше влизал неведнъж в двубой с диви животни и дивата природа. Беше изкачвал много стръмни възвишения, сипеи и пропасти сред горите на планината, за да достигне гнезда на орли или да устрои засада на мечка. Но досега никога не бе напрягал така всеки свой мускул, всяка жила, всеки нерв, за да осъществи финалната част от трудния си път.
Даг вече беше горе на върха, където скалата през лятото изобразяваше главата на вола, а сега — темето на смъртта. Стоеше запотен и разтреперан от изнемога и се взираше в далечината. Многократно бе простирал поглед от планини и върхове към горите и селото, но всичко това беше нищо пред безкрайния свят, който погледът му обхващаше в момента.
Вълни от безкрайни гори, а селището като мъничка, едва видима падина, на юг от която се простираше ярката зеленина на полето, докъдето взор стига. Да, човек действително виждаше от тук долините на живота — това беше вярно. Но не се ли виждаха оттук и владенията на смъртта? Обърна се назад. Вратът на вола се издигаше като нова издатина върху темето на смъртта. От върха на тази издатина снегът се вихреше нагоре към небето като дим от жертвен огън.
Още немалко път оставаше до там и едва сега Даг почувства колко смъртно уморен е — но той трябваше да се изкачи горе.
На високото вятърът ставаше все пронизващ. На Даг се наложи да се превие на две, за да може да върви напред. До последното възвишение се принуди да пълзи на четири крака, в противен случай вихрушката щеше да го запрати обратно. С окървавени ръце се предвижваше по гладките като огледало камъни и докато снежната буря го шибаше през лицето, той преодоля последния остатък от пътя си. И ето, той ги видя — владенията на смъртта. Дълго време не можеше да различи нищо друго, освен едно море от снежен прах. Но щом бурята си пое за миг дъх, снежното море се спусна долу, а върховете се надигнаха димящи от него. Изглеждаше обаче, че човешкото същество върху черепа на смъртта вбесяваше бурята. Тя налиташе все по-дива и по-яростна; крещеше и бумтеше над планините, ревеше в пропастите и пукнатините, спускаше се яростно надолу в пропастите. После отново се надигаше и завихряше снега в едно запенено море, удрящо се във върховете. И върховете потъваха, изчезваха в снежния прах, а после отново се извисяваха, със снежен дим по склоновете, издигаха се високо над всички бури, със зъбери, които блестяха на слънцето, пронизваха самото небе.
Спускайки се от върха надолу, Даг се намери отново върху темето на смъртта, където бе стоял преди това. Там откри малко завет. Наистина, отделни тласъци на вятъра проникваха и тук, но слънцето грееше с обедна топлина, когато не бе покрито с облаци и снежен прах. Имаше чувството, че е убит и смачкан. Тук, на високото, вятърът пронизваше дрехите и кожата, стигаше до мозъка на костите му. Беше дъхът на смъртта.