Яростният подтик да се изкачва нагоре започна да дава резултат. Даг се отпусна разтреперан на един камък — в средата на темето на смъртта — и хвърли поглед на юг към долините на живота. Дали причина за това беше умората, или пък гледката към равнината, или замръзналият свят на север, но изведнъж той бе обзет от желание да живее. И в същия момент му стана ясно какво бе търсил. Беше тръгнал да дири смъртта, когато се изкачваше в заслепението си по тези скали. Бе искал да изчезне от живота. Но сега, като гледаше към долината на живота и мислеше за любимите си места долу, сега вече не желаеше да умре.
Но дали щеше да има сили да се върне жив долу? Последните стихове от преданието на Ане Хамарбьо, които по-рано не можеха да изникнат в съзнанието му, сега неочаквано изплуваха със смразяваща яснота:
Сред мразовития студ наоколо по тялото му премина пронизващ огън. Седеше тук и за пръв път наблюдаваше всичките долини на живота, където бе живял щастливо, и точно този ден трябваше да бъде последният в живота му.
Преданията на Ане Хамарбьо винаги бяха верни, така беше чувал да говорят старите хора. Винаги се случваше това, което тя предсказваше. Вероятно, защото думите й не бяха празни приказки, а мъдрост, обобщила опита на хората. Не трябваше да си прекалено умен, за да разбереш, че можеш да намериш смъртта си, слизайки оттук. При мисълта за това спускане през урвата го побиха тръпки. Знаеше от опит, че слизането надолу ще бъде десет пъти по-трудно.
Даг бе стигнал до онзи момент в живота си, в който самонадеяността му го бе отвела твърде далеч — толкова далеч, че бе принуден да види докъде стигат границите на силите му. Непреклонната воля на рода му бе надминала самата себе си — в Даг.
Толкова се изплаши при слизането, въпреки цялата си първична сила, че започна да трепери. Опита се да си внуши, че някъде трябва да има и някакъв друг път. Въпреки всичко все още бе достатъчно съобразителен, за да прецени, че там снежната буря щеше да го ослепи. А навсякъде другаде, където можеше да се опита да слезе, можеше да се натъкне на непристъпни каменни стени или пък снегът да се срути под краката му. Опита се да прецени кой ще е най-безопасният път. Но му се завиваше свят веднага, щом си представеше, как изглежда там долу. През главата му преминаваха мисли, каквито никога досега не го бяха спохождали, и той продължаваше да гледа в краката си — в пътечката, която бе извървял, но по която сега не би направил и крачка повече.
Мислеше за Аделхайд. Това се бе случвало и по-рано, но никога по този начин. Сега проумя, че и тя страдаше заради загубата на момчетата и че той трябваше да бъде вкъщи и да я утеши. Мислеше и за баща си. И него скръбта го бе смачкала — бързо се беше състарил.
Да, за пръв път Даг започна ясно да осъзнава, че не бе претърпявал несполука в живота си — че винаги бе вървял по свой път, че винаги бе мислил единствено за себе си.
Реши категорично, че ако сега се върне жив долу, всичко вече ще е съвсем различно. Образите на Аделхайд и баща му изникнаха пред погледа му толкова неописуемо скъпи, че очите му се премрежиха. Освен за всичко друго, сега те се измъчваха и заради неговото изчезване. До болка чувстваше колко силно го обичаха двамата. И в него избуя могъщо желание да ги види и да почувства радостта им, когато го зърнат отново.
Стана на мига и започна силно да търка ръцете си една в друга, за да се стопли отново. Не бе и забелязал, че бурята непрестанно се усилваше, че бе обвила върха и сега дъхът й достигаше и до тук. Нямаше вече време за умуване, трябваше да опита — в името на Бог. Тихо прошепна молитва, когато се преви, надвесен над пропастта, за да открие в здравия като лед замръзнал сняг опора за краката си. Вятърът ревеше яростно около скалния зъбер и ревът му отекваше като глух смях надолу в бездните на Планината на мъртвите.
21
Трима мъже отидоха на север през гората, за да нарежат няколко дървета, които бяха останали повалени и покрити със сняг през зимата. Имаха кон със себе си.
Просто седяха и си почиваха, когато кучето на Даг дотича при тях. То ги подуши и излая. Мъжете очакваха, че и Младия Даг скоро ще дойде — затова веднага станаха и усърдно се заловиха за работа. Но Даг не дойде, а кучето не спираше да лае и да обикаля неспокойно.
Един от мъжете беше Мартин Хогер, най-опитният дървар в горите на Бьорндал. Весел, сръчен и умен. Той хвърли поглед към кучето един-два пъти, после се изправи и погледна загрижено към другите, които се занимаваха с трупите.