— Вероятно се е случило нещо с Даг. Кучето се държи много странно.
Всички се загледаха в кучето, а то нетърпеливо махаше с опашка и „хленчеше като болно хлапе“, описа го по-късно Мартин, който проумя, че трябва да се предприеме нещо. Нещо не беше наред. Единият от мъжете трябваше бързо да се върне в имението и той веднага се завтече, а Мартин и другият, заедно с коня, се насочиха на север, откъдето се бе появило кучето.
Когато мъжът дойде от гората, Стария Даг седеше до студената камина във вътрешната стая, потънала в сумрак, с отворена врата към залата, за да влиза светлина. Човекът задъхано и накратко разказа, че кучето на Младия Даг дотичало при тях и че нещо трябва да се е случило, ако се съди по поведението му. Стария Даг можеше да бъде прекършен от непреодолима болка, като всеки друг; но една надвиснала заплаха не можеше да го превие. Надигна се хладнокръвно — единствено ръцете и гласът му трепереха, когато поръча на мъжа да отиде и да си вземе нещо за ядене в кухнята, да си поотдъхне от дългия път и да си държи устата затворена по отношение на вестта, която бе донесъл. Трябваше само колкото е възможно по-скоро да изпрати в залата госпожица Крюсе.
Госпожица Крюсе се появи и Стария Даг й съобщи с тих глас за какво става въпрос и поиска обувките си за гората, както и торба с припаси. Дърварят бе дошъл доста отдалеч, а кучето — от още по-нататък, на север. Беше по-добре да се приготви за дълъг път.
Смрачаваше се, но светлината на пролетта все още се стелеше над горите, когато Стария Даг се отправи, за пръв път от едно поколение насам, на дълъг път в горските си имоти. Докато можеха още да го наблюдават от къщи, той стъпваше твърдо; но горе, до стръмния склон, откъдето започваха горите, започна често-често да прекарва ръка по очите си и да шепне, треперейки:
— Бъди милостив към мен и този път, не оставяй Даг да умре преди мен.
Започна да говори на кучето си, за да се овладее, но познатите звуци на пролетта в дълбочината на гората събуждаха в него толкова много спомени, че сърцето му бе сграбчено от тревога. В дълбините му избуя страх, непознат досега за него. И той отново промълви същите думи. Звучаха като „Отче наш“ или друга някаква молитва, докато тежката му фигура се отдалечаваше бързо, с широки и твърди, свикнали с гората крачки.
Старите дървени постройки разнасят най-различни шумове в зависимост от момента на деня и годишните времена. Но необичайните звуци се различават твърде много от обичайните — за онзи, който има ухо да ги чуе.
Седнала в креслото до стъклената врата на стаята си, с подпряна буза на дланта си, Аделхайд седеше и гледаше, обзета от мъчителни мисли, през стъклата, гледаше вечерното пролетно небе, когато дърварят влезе в залата. Разбира се, припряното му тропане на входната врата, накъсаните, задъхани думи не можаха да се доловят горе, при нея; но тя почувства необичайните звуци вкъщи; затова стана и се насочи уплашено към вратата.
Почти веднага чу забързаното влизане на госпожица Крюсе в залата, после как излезе още по-бързо и как се върна. Малко по-късно дочу познатите стъпки на Стария Даг, само че те бяха сега по-бързи от обикновено, чу как се отваря и затваря вратата, как старото куче, което винаги лежеше и се топлеше до камината, започна да драска по вратата, защото искаше и то да излезе. Следователно Стария Даг се беше приготвил за пътуване в гората, щом кучето се държеше така, и по всяка вероятност имаше нещо спешно. На лицето на Аделхайд нахлу гореща вълна кръв и студена пот изби по челото, тила и надолу по гърба й.
Зави й се свят.
Щом толкова бързо Стария Даг се беше запътил сега, на свечеряване, към гората, тогава трябваше да се е случило нещо с някого.
Аделхайд отвори вратата и изтича надолу по стълбището. Старото куче я посрещна, като въртеше опашка и непрестанно скимтеше. Тя застина и се вслуша, сякаш казаните тук с тих глас думи още се носеха във въздуха.
Стъпките на госпожица Крюсе, която минаваше през кабинета, се приближаваха. Без да подозира, че Аделхайд е там, тя излезе, плачейки, в преддверието. Сепна се и впери ужасен поглед в бялото като сняг, замръзнало лице на Аделхайд.
— Какво… какво… се е случило? — едва промълви Аделхайд.
Госпожица Крюсе не се сдържа и се разрида, въпреки че Стария Даг й беше забранил да казва. Притискаше ръце към устата си, но заради ескалиращата тревога на Аделхайд накрая й призна, че нищо не се е случило, освен че кучето се е върнало само. Единствено това знаела.