Аделхайд нямаше ни най-малка представа, че когато кучето на един ловец се връща и търси помощ, това никога не е за хубаво, а и госпожица Крюсе не й каза, че поведението му е подсказвало неприятности. Но тя знаеше, че кучетата на Даг бяха част от него, както и той от тях. Неведнъж бе изпитвала дори ревност, когато те се втурваха към него, преливащи от радост, че могат да отидат с него в гората. А сега нейното предчувствие й нашепваше какво означаваше, когато куче се е върнало само.
Кръвта бучеше във вените й и след като дълго стоя така, накрая си пое дълбоко въздух и рече тихо, с пресекнал глас:
— Аз също искам да отида в гората.
Това беше нечувано, една жена от Бьорндал да посмее да отиде в гората — а когато една префинена градска рожба като Аделхайд казваше това, за госпожица Крюсе беше пълна лудост. Започна да я утешава с думи, молеше я, дори я умоляваше на колене да си остане вкъщи, защото в противен случай тя, госпожица Крюсе, ще понесе цялата отговорност, но Аделхайд бе непоколебима в решението си. Пред очите на госпожица Крюсе тя се превърна в горда, силна стопанка на къщата, господарка, която заповядва властно и непреклонно.
Единственото, което успя да я убеди госпожица Крюсе, бе да си вземе малко храна в една раница, да обуе дебели обувки и да облече плътни дрехи, както и да завърже старото куче с една каишка за китката на ръката си, за да не избяга от нея. Това бе всичко, което успя да стори.
Аделхайд така силно затръшна вратата на излизане, че госпожица Крюсе дълго време не смееше да я открехне, за да я съпроводи с поглед — принуди се да се промъкне в залата и да наблюдава през прозореца. Госпожица Крюсе остана разплакана там дори след като Аделхайд вече бе изчезнала от погледа й. И тримата — в гората. Единствено Бог знаеше дали щеше отново да види някого от тях през живота си. Същата тази вечер, както и през нощта, госпожица Крюсе се моли дълго-дълго и многократно каза всички молитви, които знаеше.
В края на април северните нощи обикновено са светли, но в горите се смрачаваше още привечер. Старото куче тичаше и я теглеше по следите на Стария Даг, които надушваше, и Аделхайд вървеше подире му.
От младостта си Стария Даг познаваше всички пътеки в горите — те не представляваха трудност и за жената, разтревожена за живота на мъжа си. А днес Стария Даг не беше заобикалял стръмните склонове.
Беше се случило така, че Аделхайд, някогашната кралица на баловете, най-фината и най-красива от всички, беше принудена през тази пролетна нощ да се придвижва напред по старите пътеки на ловците през високата гора. От онова, което беше чувала, тя знаеше, че има мечки и диви елени, че има опасни скални свлачища от планинските върхове, че има бездънни блата. Но сега изобщо не мислеше за тези неща. Смъртта и животът не означаваха нищо за нея. Уповаваше се само в това, че кучето ще открие пътя, и не мислеше за нищо друго, освен за нарисуваните от въображението й картини с Даг — кървави картини. Имаше три възможности: или бе сполетян от нещастие с някоя мечка (Аделхайд знаеше как бяха загинали дядо му, както и други негови прадеди), или беше паднал в някоя пропаст, или пък (дано Господ й простеше тази мисъл) сам беше насочил пушката към себе си.
След смъртта на децата той беше като човек, загубил разума си — това й хрумна сега и тя започна да се укорява, че бе мислила единствено за собствената си болка. Каквото и да се беше случило, тя имаше вина за това. Древното предание за жените в нейния род беше вярно — всички те носеха нещастие на мъжете си.
Така бе обсебена от мислите си, че беше сляпа за всичко наоколо. Ала човек не бива да бъде сляп в горите — още повече, щом за пръв път прекрачва в тях.
Старото куче Бистер и Аделхайд стигнаха до един връх, обрасъл с борове; и точно когато трябваше отново да започнат да се спускат, Бистер спря, подуши наоколо и отскочи от пътя толкова рязко, че Аделхайд с мъка успя да го удържи. То изръмжа бясно в отговор на нейната съпротива, но в същия момент се чу трясък в гъсталака и нещо огромно се понесе надолу някъде към планината толкова бързо, че клони се трошаха и цепеха, камъни се ломяха и ехтяха надалеч.
Страх от гората обзе Аделхайд. Спря, задъхана и разтреперана, заслуша се и едва сега забеляза, че гората живееше, с хиляди различни звуци под еднообразното шумолене на вятъра. Около нея се разнасяха шепот и ромон, а тъмнината се спускаше върху нея все по-плътна и все по-близо.