Сега тя се сети с благодарност за госпожица Крюсе, че й бе дала Бистер и го бе завързала толкова добре за нея. Защото ако се бе осмелила да дойде тук без куче, наникъде нямаше да помръдне — нито напред, нито назад. Страхът я накара да се замисли в един миг и за себе си, а и спускането надолу ангажираше цялото й внимание. По този начин тя известно време забрави за ужасното, заради което бе поела по този път.
Един поток минаваше през падината. Бистер стигна до едно място, където можеше да се премине по по-големи камъни отвъд. От другата страна започваше нова височина, а на високото имаше къща. Тогава Аделхайд почувства, че е толкова изморена, че едва се държи на краката си, а и старият Бистер бе накрая на силите си, защото душеше и тихо скимтеше по посока на къщата, показвайки, че му се иска да спрат. Беше само една стара колиба, но Аделхайд и Бистер се отпуснаха върху сухите вършини на леглото и мигом заспаха.
А горите шумяха и пееха тихо около колибата, поклащани от ветрец, който високо в планините всъщност беше страшна буря.
Аделхайд и Бистер бяха схванати и вкочанени на следващия ден. В действителност, след като се поразтъпкаха, се почувстваха по-добре, ала горите пред тях ставаха все по-безкрайни, а след препускането на елените през изминалата нощ през обраслото с борове възвишение Аделхайд усещаше вътрешно напрежение, тревога, дори и сега, при светлината на деня. Бистер вероятно губеше от време на време дирите, защото пътят им понякога се извиваше прекалено много, а може би се дължеше и на факта, че бяха принудени да заобикалят всички тези езера и водоеми, блата и стръмни върхове.
Известно й беше за високите планини, където Младия Даг ловеше яребици, и сега, когато Бистер я поведе по склона на Скарфиел, тя го помисли за високите планини, ала имаше още много, безкрайно много от Скарфиел до тях. Южните му склонове бяха обрасли в гори, като дори на самия връх имаше редки борове. Но Бистер не се изкачи дотам. Той откри стара пътека, която се извиваше по западния склон на хълма, и когато достигнаха завоя й на север, спря неочаквано и се просна по корем на земята. С безразсъдна упоритост, с шум в ушите и солен вкус в устата, Аделхайд бе вървяла дълго време напред. Вече трябваше най-после да са пристигнали, тъй като високите планини според нея се простираха навътре в горите. Хвърли поглед на Бистер и се изплаши. Дали не беше болен? Ако беше така, как щеше да продължи напред? И тогава вдигна очи — на север гористата планина продължаваше. Връх над връх, ала твърде далеч на хоризонта, там, където сякаш се бяха разгорели пламъци в небето.
Заснежената редица от върхове блестеше като пламъци под лъчите на слънцето, а от запад имаше черно-сини сенки.
Дъхът на Аделхайд секна в гърлото й. Нима беше толкова далеч до планините на Даг — и там ли, там ли се бе случило ужасното?
На никого не е известно как се пораждат такива чувства, ала на нея й се струваше, че ледената яркост на планинските върхове пламтеше точно за нея и подсказваше, че там се е случило нещо ужасно.
Насочи очите си надолу към езерото на Скарфиел. То се простираше под нея синьо-зелено, заплашително в сянката на високите планини. Огромен водоем, с вълни, предизвикани от вятъра и разбиващи се на брега, истинско езеро. На горния му бряг на север тя откри зелено петно трева. Прикова погледа си в него и откри там залив с лодка и мрежи, прострени да съхнат, а назад се виждаха постройки, като от един комин се виеше лек дим. Следователно там живееше някой. Гореща кръв нахлу в лицето й. Вероятно там можеха да знаят какво е станало.
Дръпна леко връвта и Бистер се изправи с един скок отново на краката си. Вероятно бе свикнал да се прави почивка на този завой с гледка към околността. Спуснаха се надолу, на много места беше стръмно, но краката й все пак намираха опора.
Долу на брега имаше пристан за лодки и тук Бистер започна силно да лае по посока на отсрещния бряг. Така продължи известно време, докато най-после от къщата излезе мъж и препъвайки се, отиде при лодката. Сложи ръка над очите си и се вгледа продължително към мястото, на което бяха Аделхайд и кучето.
Най-после лодката бе отвързана от брега и започна леко да се приближава, но водата тук беше много буйна. Няколко пъти човекът се опита да се приближи до тях и Аделхайд успя да различи най-рошавата глава, която беше виждала през живота си. А когато мъжът стигна до брега и обърна към нея лицето си, тя направо се изплаши. Такова космато нещо никога не беше виждала. Единствено очите и носът му по принуда бяха останали без косми; от главата над рунтавите вежди и ушите стърчаха косми, а останалата част от лицето изчезваше в буйна брада. Мъжът не пророни нито дума, гледаше към нея с очакване. Досега не беше виждал изтънчената господарка на Бьорндал, но бе чувал за нея и се досети, че тази жена вероятно е тя. Обаче фактът, че беше дошла чак тук, в Скарфиел, не му изглеждаше в реда на нещата. Тук никога не бе ставало подобно нещо. Бистер се хвърли в лодката, господарката му го последва и седна, след което лодката се оттласна от брега. Едва сега Аделхайд успя да каже няколко накъсани думи и да попита мъжа дали знае какво е станало с Даг. Той се изкашля и издаде звук като от стар часовник, който се кани да удари, после каза, че не му е известно нищо. Но веднъж задвижен, той беше от тези хора, които не престават. С тих, проскърцващ глас неколкократно й разказа това, което тя вече знаеше — един дърводелец беше дошъл вчера от север, след което Стария Даг се бе появил тук привечер и веднага, без да яде или пие нещо, беше продължил нататък. Мъжът покани Аделхайд да се настани за малко край масата пред неговата колиба и тя седна. Можел да й предложи единствено риба и малко картофи, ако обаче тя предпочиташе… Първоначално тя отказа, като му благодари за гостоприемството, но мъжът й рече, че подобно пътуване през горите отнема силите на човек. Самата тя усещаше това. Не се ли храни човек, не може да върви бързо, каза той, като не млъкваше нито за миг. Непрекъснато повтаряше думите си, както обикновено правят простите хора, които рядко имат възможност да говорят.