Бистер вървеше устремено напред през цялото време. Изведнъж обаче той започна да обръща главата си и да души настрани. След това спря, обърна се на запад и започна старателно да души — вече не по земята, а във въздуха. И после задърпа Аделхайд надолу, на запад, като първоначално душеше напред, а след това започна да ръмжи.
Заслизаха отново в боровите гори, поели на запад, после на юг и изведнъж Аделхайд усети в бистрия въздух мирис, сякаш от дима на камината вкъщи.
Обзе я толкова голямо напрежение, че й се искаше да поседне. Бе дошла толкова далеч, бе като навита пружина, искаше да върви, да върви, усещаше го, без да мисли за това, че се намира на път към края на света. Никога нямаше да стигне до някаква цел. И неочаквано я обхвана страх, че скитането й може би щеше да приключи сега или да вземе неочакван обрат. И насред умората, тя бе обзета от ужас. Пред погледа й минаха смътни картини, страховити картини — кръв, натрошени крайници и смърт.
Остави на Бистер да я тегли, като често го сдържаше, защото не искаше да стигне до това, което й предстоеше. През носа й излезе приток на болка, сълзи бликнаха и се стекоха по лицето й, искаше да се освободи от каишката на Бистер, да си тича сам, а тя щеше да чака, да чака. Но каишката се беше врязала в китката й и не можеше да се отвърже, докато вървеше, а Бистер продължаваше напред и я теглеше след себе си.
Недалеч между дърветата нещо заблестя, видя се водна повърхност на фона на здрача и на десетина крачки от тях се показа колиба — димът се виеше над дървения покрив, а през полуотворената врата се процеждаше светъл лъч.
На ръмженето на Бистер от колибата му отвърна с ръмжене и лай друго куче. Но Аделхайд не виждаше нищо, не чуваше нищо, до мига, когато достигна вратата и видя под несигурната светлина на огъня трупа на Младия Даг, сложен на постеля и завит единствено с някаква връхна дреха. Лицето му, красивото му лице, беше бледо като восък, очите му бяха затворени, а на челото му имаше окървавена превръзка.
Някъде във вечността като смътни призраци плуваха Стария Даг и други двама мъже. Тя се строполи върху постелята на Даг.
22
Сякаш някъде отдалеч тя дочу гласове; да, вече не спеше.
— Пусни — рече гласът и това беше познат глас. Не беше звук от съновидение, от гората и планините, а истински глас. — Пусни.
Усети нечия желязна ръка върху китката си, вдигнаха я и я сложиха да легне. Насреща й нещо пламтеше и блестеше — като планинските върхове, които бе зърнала, но отвъд пламъка се появиха стени от дърво. Аделхайд се хвана за главата и седна.
На светлината на огъня пред нея стоеше Стария Даг, а до огнището бяха седнали други двама мъже. Тя разтри слепоочието си и се огледа наоколо. Не, не беше сън, там лежеше Младия Даг — мъртъв.
Вдигна умоляващ поглед към Стария Даг, като че ли очакваше от него да й каже, че това не е истина, че нищо на този свят не е истина и че всичко е само един лош сън — целият живот, и че истинският, реалният живот ще дойде по-нататък.
След това отново сведе глава и погледна към Младия Даг, видя любимото, чувствено лице и дясната му ръка, която бе от нейната страна и бе вързана с подгизнала от кръв превръзка от лакътя надолу.
Неочаквано тя се сепна, по тялото й преминаха тръпки — Младия Даг помръдна ръката си.
Хвърли смутен поглед към Стария Даг, но той си стоеше както и преди и не бе видял нищо.
— Забеляза ли? — прошепна тя.
— Какво? — попита той.
— Даг помръдна ръката си.
— Да — отговори Стария Даг и я погледна странно.
Тя скочи:
— Но той тогава изобщо не е мъртъв!
— Още… не — отговори мрачно бащата, — а ти трябва да полегнеш, за да си починеш — рече той с измъчен, отчаян глас.
Аделхайд премести поглед от бащата към сина и обратно, след което си пое дълбоко дъх и… се изправи на крака.
От първия ден, в който се бяха срещнали, до този момент Стария Даг бе смятал Аделхайд за такава, каквато изглеждаше. Красива и горда, фина и образована, с музикален и други таланти, добра и хубава като стопанка вкъщи и като майка, но децата й не бяха успели да оживеят. Бяха повалени още от първата болест, която ги бе сполетяла. Тя беше просто една мила млада жена, принадлежаща на новото по-меко време. Но тя се бе втурнала в гората, както и тук, като обезумяла — в този миг на изпитание. Само Бог знаеше как беше успяла да стигне толкова далеч. Това си мислеше той.