На Аделхайд всичко се проясни. Даг не беше мъртъв. Единствено около това се съсредоточиха всичките й мисли — тя не виждаше и не чуваше нищо друго. Че бе паднал някъде в планините, че може би е лежал там сред студа, преди да го донесат тук, за това тя нямаше потребност да пита.
За това — как се гледат болни, бе чела и чувала много, а пък и по-рано самата тя бе смятала, че разбира от това нещо и ето защо бе грабнала в раницата си най-необходимото от нещата, които бяха нужни при злополука и наранявания.
Бързо свали наметката и качулката си. Умората бе отлетяла. Не поглеждаше нито към Стария Даг, нито към останалите, а само попита дали има вода и съд за огъня.
Веднага единият от мъжете излезе, върна се и закачи голям метален котел на куката над огъня. Аделхайд отвори раницата и разви малко от платното, в което бе увила нещата. Имаше цял вързоп. Стария Даг първоначално я гледаше, сякаш очакваше тя отново да се срути или пък да направи някоя друга лудост. Не можеше да я познае. Лицето й беше леденостудено и сурово, очите й блестяха ясно, а устата й се бе превърнала в тясна, упорита черта.
Двамата мъже, които бяха намерили Даг на Оксенутен, бяха разказали на Стария Даг, че когато стигнали до високата равнина, планината имала нещо като лице на мъртвешка глава.
Това бе достатъчно Стария Даг да бъде завладян от едно тъпо безразличие. Отново думите, излезли от устата на Ане Хамарбьо, бяха истина, Планината на мъртвите действително съществуваше — разпръсна се и последното му съмнение в предсказанията й. Но щом поговорката излагаше истината за планината, тогава трябваше да бъде вярна и заплахата към онзи, който се осмели да се качи горе. Още помнеше съвсем ясно как се бе осъществило нейното предсказание за свещта до смъртното легло и ни най-малко не се съмняваше, че краят на сина му е близък. Подозираше, че Младия Даг се бе изкачил горе, за да се опълчи срещу Бог и смъртта — да се избави от всичко след смъртта на децата. А такова предизвикателство Бог не би търпял дълго време.
Всичките им прадеди, както и Стария Даг, бяха своенравни хора. Постъпката на сина му беше дръзка. Господ подтикваше рода сам да се погуби. Последният филиз, а в негово лице и целият род, се бе изправил упорито пред самата смърт, очи в очи.
Бичът на наказанието може да принуждава хората постоянно да се превиват, но все пак и постоянно да се изправят. Стария Даг бе понесъл доста изпитания в живота си и отново се бе изправял, но сега всичко бе свършено. Три млади живота от неговата плът и кръв бяха угаснали за толкова кратко време, че не можеше да го понесе.
И той бе взел заедно с провизиите си малко платно. Госпожица Крюсе се беше погрижила за това и дърварят Мартин бе превързал с него най-тежките рани на Младия Даг. Стария Даг не бе способен вече за нищо, след като бе чул за мъртвешката глава в планината. Не бе затварял очи от миналата нощ, а пък и необичайното пътуване до тук бе допринесло своето за неговата умора.
Щом Аделхайд се захвана, дърварят Мартин и другарят му се бяха оттеглили, а старецът седеше на пейката до стената. С безчувствен поглед и смъртна умора той наблюдаваше как тя свали превръзките на Даг, изми го и го избърса, след което с бързи, премерени движения му сложи нови, чисти, здрави превръзки.
Аделхайд бе спала малко през последната нощ, но тя беше млада. Никаква умора сега не можеше да я повали. Когато бе видяла Даг за пръв път, той носеше на ръката си превръзка заради борбата си с един орел. Тогава бе почувствала желание да превърже и обсипе с много грижи лютата рана и това желание беше първият кълн на любовта й към него. През четирите щастливи години на брака им той много пъти се бе връщал с драскотини и рани, никога обаче не я бе допускал до нараняванията си. Заради момчешки срам. Сега, най-накрая, той не можеше да я спре.
Днес всички щастливи мигове, всички хубави часове от първата им среща досега се съсредоточиха в нея и й дадоха сили да действа ясно, бързо и точно.
Стария Даг седеше с облегната на стената глава, клепачите му натежаха и той заспа. Аделхайд погледна бегло към него и душата й се изпълни със състрадание. Спомни си за многото часове, когато го бе виждала в пълната му сила; за славата му, която се разнасяше извън Бьорндал, чак до града. И сега той, при цялото си богатство, седеше тук, в една от старите си колиби, и спеше, с глава подпряна на стената, сломен от мъка.