Много неразбираеми думи последваха след това, но те останаха непонятни за нея, докато най-сетне той неочаквано извика сякаш разярен:
— Не, никакъв сняг… никакви върхове… души… долу в сянката… души… горе в слънцето…
Думите станаха още по-неразбираеми, а след това утихна.
Дълго време Аделхайд се вслушваше и очакваше да чуе още нещо, но дъхът на Даг вече излизаше равномерен от гърдите му, които тя бе обвила с платно и зашила. Тя се наведе и се вслуша в гърдите му. Дъхът беше чист и свободен, без да има болен хрип, а сърцето биеше равномерно и без колебание.
Но разумът му? И всички тези странни, несвързани мисли? Бе опитала да се вслуша и в тях, с практичния ум на жена така, както се бе вслушала в дробовете и сърцето му. Но звуците на разума, които можеше да се чуе чрез езика, оставаха непонятни. Трева, водни рози и души? Кой можеше да разбере това?
Със сигурност нещо в разума му още не бе оздравяло. Но той беше жив, беше топъл и дишаше. Аделхайд си легна отново, плътно до Даг. Намести главата си на рамото му, затвори очи и се пренесе в пролетната нощ.
Пред стаята й имаше беседка и двамата седяха в нея — Аделхайд и Даг. От двете страни имаше по една малка пейка, широка колкото да могат да седнат на нея двама души. Повече място нямаше.
Красивите очи на Аделхайд бяха ясни като горско езеро, а погледът й — уверен, когато го попита.
— Когато гледаше от върха към владенията на смъртта, за какво мислеше? — рече тя.
Имаше леко твърда нотка в иначе спокойния й глас.
Погледна я в лицето с широко отворени очи. Очите му бяха придобили отново нещо от предишната си сила — сини, бляскави, ясни и питащи.
— Знаеш, че съм мислил за нещо? — попита я той, а по лицето му се плъзна усмивка, която можеше да означава различни неща.
Тя бързо сведе погледа си, но не можа да спре леката червенина, която обля бузите й. Дали само на обременената й съвест се струваше така, или наистина знаеше, че го бе подслушвала? Тя не можа да разбере. Често беше недоверчив, както са недоверчиви животните…
Даг забеляза смущението й, затова отправи поглед към селището и рече, сякаш не на нея, а някъде встрани:
— Във всеки един момент човек мисли за толкова неща, и в подобен час… и… после.
Вече успокоена, Аделхайд плъзна ръка върху облегалката и се наведе към него.
— Вероятно за хората ще бъде ценно да узнаят какво впечатление оставят владенията на смъртта — рече тя с леко уморена усмивка.
— Не е редно да се говори за това на утринно слънце — отговори Даг и отвърна на усмивката й. С мрачна усмивка.
— Тогава бихме могли… да поговорим за това в тъмното легло — каза Аделхайд, — довечера.
— Хм — рече Даг и лицето му доби замислен израз, — ще трябва обаче да бъде съвсем, съвсем тъмно.
Същия ден дойде майор Баре и пак донесе новини от света. Новините не бяха всъщност съвсем нови, защото вече бяха минали тази пролет от уста на уста, а и майорът беше загатнал за тях още при предишното си посещение. Но след всичко онова, което се бе случило в Бьорндал, неговите обитатели не бяха проявявали особен интерес към събитията във външния свят. Майорът съобщи за работата на събранието в Айдсвол, за конституцията и за кралския избор, като говореше с мощен глас за бъдещето на страната.
На трапезата в залата, както винаги при посещенията на майора, така и този път поднесоха вино. Той се разгорещи от пиенето и започна да говори гръмки думи за това, как ще застанат с вдигнато чело пред Швеция и Дания и пред великите сили отвъд, как ще увеличат могъществото си по вода и суша. Да, най-после за Норвегия настъпваха отново, с развети платна, великите дни на Харалд Херфагрес и Хакон Хаконсон, и един малък викингски поход през Северно море в близките няколко години не изглеждаше, според думите на майора, съвсем в областта на невероятното.
Заразена от общото настроение, Аделхайд слушаше с отворени очи и пламнали бузи властните думи на баща си. Стария Даг също се остави да бъде увлечен за известно време, но когато майорът се закани на великите сили и изказа намерението си да завладее дори Англия, настроението на стареца се понижи. Лицето му отново върна хладното си спокойствие — с лек весел блясък в ъгълчетата на очите.
— Предлагам най-напред да се сдобием с малко пари в джоба си и малко ядене в стомасите си, преди да се говорим с такъв размах — рече той.