Нужни бяха сериозни усилия, за да бъде смутен майорът, а и той беше привикнал да чува от Стария Даг категорично изказано собствено мнение. Но пропастта между тържественото опиянение на града и трезвите истини на Даг — това беше вече твърде много за него. Занемя за продължително време, а подобно нещо му се случваше твърде рядко.
Точно срещу майора беше седнал Младия Даг, но гледаше със замислен поглед встрани от него — встрани от всички към тъмния отвор на вратата. Погледът му издаваше, че духом той не е тук, а на лицето му се беше запечатала унесена усмивка, нямаща нищо общо с всичко, което ставаше наоколо му.
Аделхайд си даде сметка, че той не трябваше да пие вино и ракия, защото още не бе съвсем оздравял.
Най-накрая майорът се съвзе от студения душ, с който го обля Стария Даг и започна да говори за други неща. Описваше значимите събития навън, войните и съдбата на Наполеон…
Аделхайд наблюдаваше мъжа си, който оставаше със същия поглед на отсъстващ човек — и със същата празна усмивка.
Прекараха вечерта седнали край малкия огън до камината на залата, понеже времето отново беше захладняло. Имаха грог в чашите си, майорът забрави скръбта, която властваше в къщата, и поведението му стана шумно и весело. Такъв си беше и никой не се изненадваше на държанието му. Аделхайд обаче гледаше с широко отворени очи, как мъжът й пиеше чаша след чаша. Това беше съвсем непривично за него.
Късно вечерта се качиха горе, Даг мина в стаята си, накладе огън в камината, седна и впери поглед в огъня. Аделхайд застана на вратата и дълго време го наблюдава. Очите й бяха изпълнени със страх, когато тя приближи тихо до камината и седна наполовина на другия стол зад него.
— Вероятно не бива да пиеш, докато имаш още проблеми с главата — рече.
Онази странна усмивка се появи на лицето му, когато той се извърна към нея.
— Какво за главата ми? — попита. — Да не би да смяташ, че ми има нещо в главата?
— Да — отвърна тихо, но твърдо тя. — Често се случва да говориш странно насън и си станал толкова мълчалив и унесен, че едва мога да те позная. И освен това, винаги се усмихваш… така тъжно.
— Ами да — рече той, — това се случва с човек, когато се изкачи на Планината на мъртвите.
— Не бива постоянно да мислиш за това — опита се да му внуши Аделхайд, — трябва да се опиташ да забравиш онзи ден.
— Онзи ден? Но то не беше само един ден. Бях много, много пъти там.
Тези думи я накараха да го изгледа уплашена и да се разтрепери от ужас. Значи разумът му беше в много по-лошо състояние, отколкото тя си мислеше. Трябваше предпазливо да го разпита и ясно да разбере докъде бе стигнал проблемът.
— Често си бил там, така ли? — попита с всичкото си възможно спокойствие.
— Да — усмихна се той отново със своята тъжна усмивка, — там, горе, има не само скали, сняг и виелица; над Планината на мъртвите тегне нещо необяснимо.
Сигурно голямото количество алкохол беше причина за неговата словоохотливост, защото той по принцип бе оскъден на думи.
— Много пъти бях там и лежах… съвсем горе, между облаците, като наблюдавах между тях. Това не е сняг, не са никакви тъмни урви… не са върхове… това са души, които са завързани с вериги в долините… някои дълбоко долу, други малко по-нагоре, а трети се издигат като скални върхове до самото слънце.
Тръпки побиха Аделхайд и студена пот изби по снагата й. Точно за това бе говорил в своя сън.
— Душите стоят гъсто едни до други като стръкове трева, седят там като растения долу в горските потоци, като водните рози в езерото. Снежният прах, който се вдига, всъщност не е сняг, бурята, която вее, не е буря… това са душите, които се носят натам, но не тласкани от вятъра. В тях е стаен копнеж към нещо непонятно и това ги движи. Те се устремяват към небето и плуват, и плуват, както тревата в потоците, както водните рози над вълните, но и душите не могат да се отместят от мястото си, те стоят сраснати там, където живеят, докато смъртта ги изненада. На дъното, долу в тъмните долини, всички те са оцветени в тъмно, но нагоре добиват други цветове. Всички видове цветове. Едни са кървавочервени, други — съвсем бели, а най-високите искрят като течно злато под светлината на слънцето. Там, отвъд, се вълнува едно безкрайно море. Така е отвъд Планината на мъртвите. На юг, към долините на живота, върхът дава гледка над целия свят. Странно е да седи човек там, горе, и да гледа… целия живот. Хората долу, на земята, са като пламъчета, някои блещукат само като светлината на светулка в лятна нощ, други светят по-силно. И всички заедно се движат към север към върха на смъртта. Някои по-бързо, някои по-бавно, но всички започват да се движат нататък веднага когато бъдат запалени. Летят едни към други, сблъскват се, някои тласват другите към смъртта с бързината на светкавица и едновременно с това и самите те летят натам… все по-близко. Денонощно над върха вали дъжд от души. Някои от живите пламъци са силни, но оцветени в ненавист. Те подкарват ята от други човешки светулки към планината, като и самите те се стремят към нея. Това става по време на войни и тогава от огромната уста на смъртта се разнася нещо като смях. Колкото и да е страховита гледката, на човек му се иска да се засмее, като я види. Всичко това е толкова неразбираемо, че никой не може да го проумее със земния си разум, когато го наблюдава там, отгоре, от лицето на смъртта. Да наблюдаваш оттам цялото това безсмислие, което става по краткия път от запалването на човешката светлина и летенето към върха, изгасването и превръщането в душа растение наред с всички други там — само това е достатъчно, за да полудее човек, щом вече веднъж го е прозрял.