На Аделхайд й се зави свят от ужас. Даг си беше ударил главата твърде лошо и наистина се бе побъркал.
Той обърна лицето си рязко към нея, весело усмихнат, и я погледна непоколебимо и убедено.
— Може би си мислиш, че съм луд, но можеш да си напълно спокойна. Горе съм бил само веднъж, но в мислите си съм се пренасял отново там. Исках да ти разкажа само за лицата, сънищата и мислите, които ме занимават оттогава насам. Те са резултат, разбира се, от изгледа, който видях там, горе, който беше направо изключителен, а може би са причинени и от падането ми, и от трескавите видения в колибата, и от всички кошмари след това. Някои образи имат навярно връзка и с книгите, които си ми давала да чета, откакто се оженихме. Но много неща от тези книги станаха за мен реалност — рече той и усмивката му изчезна. — Отидох в планините с ясното намерение да сложа край на живота си. Но когато бях вече горе и не виждах почти никаква възможност да сляза и да се върна жив, осъзнах, че вече наистина е дошъл краят и че всичко ще се приключи веднъж завинаги. Тогава се появи мисълта, че всъщност през целия си живот бях тичал стремглаво, повече от тридесет години, без да мисля за края, за неизбежния край. Никога не бях мислил за това. Бях живял като повечето хора, като че ли животът ми ще продължи хиляда години.
След тези думи пое дълбоко въздух и се облегна назад на стола. Лицето му беше отново срещу огъня, очите върнаха унесения си поглед, но на устата му липсваше усмивката.
Аделхайд беше приковала поглед в него. Въпреки страшните белези върху челото му, резултат от раните, тя си помисли, че никога не го бе виждала толкова красив. Едва сега стигна до заключението, че никога досега не го бе разглеждала като възрастен човек. В него беше останало нещо момчешко, което се проявяваше в плахостта му, в липсата на хладна сериозност, на събития, които да будят размисъл и анализ. Историята, която той й разказа сега, както и неговото спокойно настроение по време на това, я накараха да се чувства несигурна — от сега нататък щеше да бъде трудно да се прецени какво той мисли за живота.
По-рано тя изпитваше към него респект, дори нещо като страхопочитание — пред неговата голяма сила, пред неговия устрем, пред затвореността му. Сега към това се бе добавило и бремето на възрастния.
— Когато татко разказваше за новините от големия свят, защо се усмихваше през цялото време? — неочаквано попита тя.
— Защото си помислих, че хората се хабят и мъчат на земята за толкова много неща, сякаш мислят да живеят вечно, а всички ние сме всъщност само на едно късо, бързо пътешествие през живота… към вечността. Картината, за която ти разказах, е винаги така жива пред очите ми, че аз съм принуден да се усмихвам, когато хората се измъчват с безброй неща, вместо да мислят за едничката действителност: че ние сме на път към царството на смъртта. Защото това всъщност е голямата действителност в живота… едничката, която ние знаем… че живот означава смърт. Когато човек застане на върховете и погледне надолу към хората и усилията им вижда как мнозинството от тях тичат насам-натам като слепи глупци, и аз също бях един от тях.
След време Младия Даг напълно оздравя и един ден отново се запъти към гората. Трябваше да обещае на Аделхайд, че ще бъде внимателен и че повече няма да се качва на Планината на мъртвите. Той се усмихна, когато тя му казваше това, и отговори, че човек не изпитва желание да се върне отново там.