Когато разбра, че ще има отново дете, Аделхайд бе щастлива, но в същото време и притеснена. Не успя да се освободи от мисълта, че това ново същество, на което щеше да даде живот, веднага след пристигането си можеше да се отправи на път към смъртта. Дълго размишлява върху това и дори смяташе да отиде при свещеника, както му бе дала обещание някога, ако нещо започне да й тежи на душата. По време на голямото си щастие тя бе забравила обещанието си, а също и сломена от смъртта на децата, не се беше сетила за свещеника. Никой не можеше да върне мъртвите отново към живота. Сега обаче тя мислеше за свещеника — и преди всичко за Стария Даг.
Много й се искаше да му каже за бъдещия живот, който растеше в нея. Това щеше да го зарадва. Заради скръбта си по децата той видимо се бе състарил. Тя искаше да му разкаже и за разговора си с Даг, да чуе мнението му относно това. Тя се надяваше той да разпръсне мрака, който се спусна след казаното от съпруга й.
Въпреки че беше късно лято, времето остана хладно и вечер в камината на залата обикновено гореше огън. Една вечер Стария Даг беше седнал там сам и пушеше дългата си лула, когато Аделхайд се появи при него и седна с плетката си на големия стол, на който бе седяла по време на първите си вечери в Бьорндал. Отначало двамата размениха няколко думи за времето.
На Аделхайд й се искаше да научи подробности за злополуката с мъжа си, за да може да добие пълна представа, а също и да чуе от него преданието за Планината на мъртвите. Насочи разговора натам и сподели казаното от Даг, както и собствените си мисли за това, като накрая приключи с новината, че очаква дете. Той мълчеше през цялото това време, но когато тя сподели за детето, главата му сякаш се изправи в обичайната си горделива поза.
Говориха за какво ли не, докато най-накрая Аделхайд стигна до онова, което занимаваше най-много мислите й — дали е истина, че всичко се ражда, за да умре.
Тъжна усмивка се изписа на лицето на Стария Даг и той кимна в знак на съгласие с мнението на сина си. Неговите собствени възгледи за живота и смъртта бяха сходни. Но той беше доста години по-възрастен от сина си и не бе използвал живота си така безгрижно според желанията си, а беше преживял немалко превратности и беше се научил да вижда нещата от всичките им страни — в това число и самата смърт. Споделяше мнението на сина си, само че то трябваше да се представи с по-деликатни думи, за да бъде чуто от Аделхайд, предвид и сегашното й състояние. Но най-вече душата на човек притежаваше сила, която намира изход от всичко, дори и от самата смърт.
Известно време търсеше подходящите думи. За него самия разбиранията му за това бяха кристално ясни, но за да ги обясни на нея, му трябваха подходящите думи. Надигна се и започна да се разхожда напред-назад в стаята, със скръстени на гърба ръце, а лулата му се люлееше зад него в едната му ръка.
Очите на Аделхайд се напълниха със сълзи, когато погледна към Стария Даг. Тази вечер тя трябваше да му прости много неща. Той отново беше Стария Даг от преди смъртта на децата. В него избухна пламък, когато му разказа за новия живот, който носи. Той рязко бе прекарал ръка по косата си, после изправи рамене назад и вдигна глава, както се държеше по-рано.
Аделхайд го наблюдаваше отстрани, както бе наблюдавала мъжа си. Дали и лицето на сина щеше да бъде някога така изваяно от живота, както лицето на баща му? Всички грижи, всички теглила в живота му се бяха изписали по лицето му и така дълго и старателно се бяха запечатали, че да постигнат върху него този невероятно ясен израз. Човек едва можеше да откъсне поглед от него.
След като дълго кръстосва стаята, той най-после седна и започна да говори, без да обръща главата си, като че приковал очи в някакво видение сред пламъците, бавно, приглушено, но непоколебимо:
— Онова, което е казал Даг за живота и смъртта… е така. Да разглеждаме живота само като един малък миг от пътя между вечността, от която идваме, и вечността, към която отиваме — това е първото нещо, което ни е необходимо, за да осъзнаем връзката между нещата. А връзката се основава на това, че носим в себе си нещо от Бог, от вечността към вечността… ако, разбира се, не живеем като слепци в този кратък преход, който наричаме живот. Носим в себе си нещо от Бог. Това нещо човек би могъл навярно да го обобщи с трите думи от Библията: вяра, надежда, любов, но лично аз по-скоро бих използвал други думи: вяра в Бог, упование и добронамереност. Така те ми се струват по-близки една до друга, неделими. Те са онова, което ние носим в себе си от Бог и те ни издигат високо над Планината на мъртвите, Аделхайд.