Вечерта, след като се върна от разходката си в гората, той си поговори с Туре, седнали край огъня в залата с по чаша силно питие в ръка. След завръщането на Даг двамата си бяха казали само по няколко думи, защото си бяха мълчаливи по природа. Даг разказа за хората, с които се бе опознал в града, а след това и за новите неща, които беше научил. Туре се увлече от непринудения, жив и образен разказ на брат си; слушаше с голямо внимание думите му, които понякога трудно разбираше, защото градските бит и привички му бяха непознати.
Беше късно посред нощ, когато Даг вече бе разказал всичко. Не, имаше една случка, която беше пропуснал съзнателно. Бе извършил една глупост в града, която още не можеше да си прости.
Една вечер се беше запознал случайно с някакъв морски капитан, който имаше стара златна брошка, купена в Холандия. Сега спешно му се налагало да я продаде. Беше толкова настоятелен, че Даг я купи, но почти веднага се разкая, защото даде за нея значителна сума. За какво му беше тази игла? И се замисли как ще я покаже на брат си и ще си признае, че е дал за подобна ненужна вещ толкова пари.
След като това се беше случило, го поканиха на гости в къщата на един от най-богатите търговци, докато е в града, и ден преди да се върне у дома Даг отиде у тях. По-малката дъщеря на семейството, Терезе, беше много дружелюбна към него и при тази последна среща се държа особено ласкаво, смееше се и се шегуваше през цялата вечер. Вниманието й трогна Даг и той й подари брошката в знак на благодарност за проявеното гостоприемство.
— Това е прекрасна брошка — рече тя, — но е прекалено скъпа, за да я подарявате.
И тя му я върна, но той сложи брошката на масата и започна да я убеждава, че трябва да я приеме, повтори, че изпитва към нея голяма благодарност за гостоприемството й и че брошката е малък подарък, който не бива да я кара мисли, че с нещо я задължава. Да, тя прие брошката и го изгледа със странен поглед.
Да, госпожица Терезе се държеше твърде странно. Не беше ли прието да се подарява брошка на такава красива дама? Вероятно беше извършил нещо нередно, но не знаеше какво.
Изведнъж лицето му се изчерви. Може би госпожицата си е помислила, че има някакви намерения към нея? Сега може би му се надсмиваше, че е дръзнал да се прицели толкова високо.
Когато тази мисъл му хрумна, двамата вече не бяха лице в лице. В противен случай щеше да потъне в земята от срам.
Даг имаше полза от това, което беше научил в града.
Направи търговски тефтери, в които започна да записва сметките и да организира по нов начин делата на имението.
Всичко в околността беше владение на Бьорндал. Къщи, колиби и стопанства в селото и в горите принадлежеше на Стария Бьорндал.
И до днес всеки стопанин беше отговорен за имота, който беше наел, като загубите се поделяха между него и Стария Бьорндал.
От стари времена пришълци ходеха из селото, колибите и стопанствата, за да изкупуват от селяните кожите на разни животни или други неща, които произвеждаха. Онова, което селяните получаваха в замяна, беше нищожно, затова живееха бедно.
Но вече всичко, което ставаше за продажба, отиваше в господарското имение и там всеки стопанин получаваше равностойността на внесеното от него в зърнени или други храни. В подходящото за това време всички събрани стоки биваха изпращани в града и продавани там.
В резултат на въведената нова практика селяните от Бьорндал станаха много по-дейни. Ловяха дивеч и риба повече, отколкото им беше необходимо за изхранване, и излишъка продаваха. Увеличиха нивите си за лен. Старите жени предяха и тъчаха повече, отколкото беше необходимо за семействата. Умножиха стадата си, чиято вълна се продаваше на по-висока цена. Момчетата, които преди скитаха, без да вършат нещо, искаха от Даг разрешение да секат дървен материал. Той им помагаше със сечива и с коне за превоз. Полека-лека обработваемата площ се разшири и разцветът на селото и на имението беше забележим. Така, благодарение на новите методи на управление на стопанството, които Даг наложи, всичко процъфтяваше по-бързо, отколкото се очакваше.
Каруците на хората от север все по-често се появяваха по пътищата към града. По тях препускаха ту черните буйни коне на Бьорндал, ту дорестите коне на Хамарбьо — стопаните от Хамарбьо се ползваха с доверието на Туре и Даг и често отиваха вместо тях в града, когато те бяха заети.