Полковникът често менеше настроението си. Понякога той държеше главата си изправена, в опит да си възвърне старата стойка, като си подсвиркаше, по-често обаче забравяше и ходеше приведен и сгушен, сам по пътя си. Добре му се отразяваше обстоятелството, че Сивер Бакпе го поздравяваше все така почтително, а когато един ден получи писмо от Стария Даг — да бъде така любезен и да прегледа дали има нещо за ремонт в къщата — сякаш се пробуди от тежък сън.
Започна да разпорежда и заповядва, и докато продължаваше това, бе отново жив човек. След това Даг го помоли да бъде така любезен и да наглежда стопанството, докато Сивер Бакпе дойде за най-усилната работа по време на жътва.
Положението, в което се намираше полковникът, беше доста приемливо. Стария Даг не му предлагаше пари за усилията му, за да не го обиди, но поръча да донесат от града тютюн, ракия и вино, като всичко това бе дадено на полковника. Първия път той остави нещата да стоят дълго време недокоснати, но после стана така, че започна да очаква дори с нетърпение следващата доставка. Най-лошо беше положението с дрехите му. Наистина, още имаше доста неща от добрите стари времена, но не бе никакво удоволствие да се разхожда човек, както го правеше брат Лоренц, в дрехи, които отдавна бяха излезли от мода.
С уверени стъпки се движеше Сивер Бакпе между плевника до езерото и градината на Боргланд. Отиваше към западните граници. Беше в апогея на жътвата и работата нямаше край. Но Стария Даг му беше наредил да не работи, а само да надзирава. Трябваше и винаги да помни, че е главният ратай на Бьорндал, и заради това да не влиза в конфликт с полковника.
Но ръцете на Сивер го сърбяха да подхване сам най-тежката работа с огромните си лапи и не се чувстваше много добре, когато трябваше да бъде само надзирател, но явно бе, че тук, в Боргланд, трябваше да бъде така, щом е наредено от Стария Даг. Дъвчеше тютюн между зъбите си и плюеше надалеч. Изведнъж спря и погледна през храстите в градината. Сега най-после го видя.
Огромното му телосложение с грамадни крака, на които имаше широки ботуши, застана удобно и впери очи. Върху лицето му имаше дълбоки бразди, бръчки и гънки от лятното слънце, зимните виелици, попа и изнурителната работа. И всички тези гънки по лицето му се движеха, живи и лъчезарни, около очите му. Той се промъкна, приведен, още по-навътре, и очите му, които можеха да изглеждат така различни — ту строги, ту дебнещи, ту лукави — блестяха с необичайна закачливост. Долната му челюст, която бръснеше на всеки празник, обаче сега, в края на седмицата, беше обрасла с гъсти и дълги косми, продължаваше да се движи и усърдно да дъвче тютюна. Той побутна тежките си лапи, с дебели, загрубели от работа и здрави като рогове, нокти, подпря ги на хълбоците си, приклекна на колене и се загледа усмихнат пред себе си. Пред храстите имаше градинска къща, насред площад, който бе застлан с дялани камъни и бе обграден с жив плет, както и засенчен от големи стари дървета.
Брат Лоренц пристъпваше на площада в тържественото си облекло от времето, когато е бил в разцвета на младостта си. Дрехата му беше от огненочервен плат, избелялата светлосиня копринена подплата се подаваше отдолу. Жилетката все още притежаваше малко от стария си атлазен блясък, но беше по-скоро сива, отколкото жълта, а кадифените панталони блестяха във всички цветове от тъмносиньо до тъмнозелено. Дантелите на яката и ръкавите му навярно са могли да бъдат наречени бели в началото на века, а копринените чорапи, някога също бели, сега изглеждаха съвсем утрепани от живота. Въпреки това брат Лоренц сякаш имаше живот и блясък в старата си премяна, като ситнеше насам-натам, наперен под есенното слънце, въртеше с две ръце бастуна си и гордо виреше триъгълната шапка над зеленикаво–жълтата си напудрена перука. Тананикаше си някакви тактове от менует, правеше няколко странно гиздави стъпки и се навеждаше с поклон. После хвана бастуна и го сложи като флейта на устата си и засвири майсторски и обаятелно, според преценката на Сивер. Изведнъж брат Лоренц отпусна бастуна си, поклати глава и лицето му придоби веселия израз, който имат понякога лудите. Направи едно движение с протегнатия си напред бастун, сякаш чукаше на някаква врата.
— Елизабет, там ли си? — попита той с явна подигравка в гласа. — Да ти донеса ли от кухнята нещо за ядене, за да няма нужда сама да ходиш?
Съпроводи думите си с един толкова дяволски зловещ смях, че Сивер си помисли, че никога в живота си не беше чувал нещо толкова отблъскващо.
После лудият свали шапката си, поклони се и сложи една целувка на собствената си ръка с такъв замах, че плитката на перуката падна над окото му. Тогава Сивер избухна в смях, който приличаше на сухо цвилене, но когато брат Лоренц се втурна уплашен да бяга и се скри зад градинската къща, където сложи на земята бастуна, шапката и перуката си. Сивер Бакпе вече се тресеше в такъв неудържим смях, че цялата околност се разлюля. Никога в живота си не бе виждал такова представление.