27
Легендата разказва, че колибата Вестли е първата къща, която си издигнал първият мъж от рода Бьорндал, когато дошъл в тези гори, бягайки заради по-силния враг от запад.
Тази колиба още се намираше горе, западно от скалния хребет след брезовия лес, последния фронт на горите пред високата планина. От тук човек можеше да види безкрайно далеч над гористите планински гърбове, които се спускаха на запад в други посоки.
Колибата бе леко изкривена заради вятъра и столетията. Слънчев пек, дъжд и зли зимни мразове бяха въздействали през вековете върху дървото, от което бе изградена. То беше сиво-бяло и напукано, дори нацепено, с широки, криви пролуки, които проникваха дълбоко навътре.
Изхабените скоби на вратите скърцаха и ридаеха, когато вятърът проникнеше. А когато бурята започнеше да утихва, тогава скелетът на постройката лека-полека се наместваше отново, и тя все повече и повече лягаше на една страна, уединявайки се. Бушуваше ли злостна буря, колибата се клатеше, издигаше се, като за отбрана, и се издигаше достолепно.
Откъм долината в един такъв суров, ветровит ден на ранната пролет през гората от запад се изкачи чужденец. Той приседна за малко на един от върхове с борови гори и внимателно започна да се оглежда назад, в посоката, от която бе дошъл, през гористите върхове и потъналите зад тях долини. От време на време въртеше главата си и се ослушваше, като оглеждаше и другите посоки наоколо. Беше силен младеж, с брадва на пояса, с големи юмруци, почернели от боядисване на кожи или някакво подобно занимание. От вкиснатата бира с ръжда от желязо в нея, с каквато смес боядисваха тогава кожите, оставаха следи дълго време по ръцете.
Мъжът обръщаше и разглеждаше ръцете си, сякаш се чудеше защо бяха толкова черни. Изправи се, огледа се наоколо и видя колибата Вестли, намираща се високо на брезовия хребет.
Снегът там беше още бял, както насред зима.
Изпълнен със смъртен страх, мъжът се оглеждаше и ослушваше наоколо и преди всичко — назад. После пое бързо през боровете и се отправи към колибата.
Колкото по-високо се изкачваше, около него заваля сняг и бурята се усили, но той продължаваше да върви решително срещу нея, като се оглеждаше боязливо на всички страни и най-вече — назад. Беше навлязъл много навътре, прехвърляйки хребет след хребет, като последното му изкачване го водеше по много стръмен и мъчителен път; снегът тук ставаше все по-дълбок и по-дълбок, а вятърът направо режеше, мразовит като през зимата.
Мъжът стъпваше тежко и неуморно газеше в снега, крачките му ставаха все по-ситни, той обръщаше поглед назад и оглеждаше недоверчиво следите си; вятърът и снегът обаче ги заличаваха.
С последни сили той открехна вратата на колибата и влезе вътре.
Малко хора си спомняха какво бе преживял Младия Даг. Той вече бе умирал веднъж.
Тогава, когато бе загубил опора на Планината на мъртвите и бе паднал, бе преживял с бистра глава и будно съзнание, в продължение на един миг, ясната мисъл: сега умирам. Да, бе запазил след това дори нещо като спомен, не само заради охлузванията и раните, които бе получил при падането, а също така и заради страшния удар най-накрая, който беше самата смърт. Оттогава насам го измъчваха всякакви мисли; не само виденията, за които бе разказал на Аделхайд.
— Животът е смърт — беше казал той тогава и тези думи, произнесени от собствената му уста, се бяха върнали към него, бяха го просмукали отвътре и оттогава той смяташе, че усеща смъртта в много неща на този свят — близко, твърде близко до себе си. Прехвърли в съзнанието си своя досегашен живот и намери там много часове, прекарани в борба с мечки и ранени елени, много луди катерения по отвесни скални стени, над планински пропасти, в търсене на ястребови и орлови гнезда, много спускания със ски по страшни склонове и много лекомислени преминавания по крехък лед напролет, твърде много случаи на непредпазливо боравене с пушка — така че изстрелът често пъти му бе опърлял косата по слепоочието. Бе умрял само веднъж досега, но много пъти вече бе стоял съвсем близко до смъртта. Да, смъртта беше част от живота…
Естествено, ако искаше да живее безопасно, можеше да си стои долу в имението. Но не умираха ли постоянно хора от всички възрасти, колкото и да се пазеха? Един го убиваше светкавица в собствената му къща, друг — копитото на някой кон; трети падаше от каруцата си, а онези, които седяха у дома си, биваха сполетявани от всевъзможни болести. Неговата собствена майка се бе подхлъзнала на леда и бе умряла от това.