Когато човек познава пътеките и ги кръстосва отдавна не си дава сметка колко трудни стават при борба с бурята, колко по-дълги стават, дори непонятно дълги. На Даг, който беше изморен вече от по-рано, пътят се стори безкраен. Възможно беше да е сгрешил посоката, или пък не знаеше къде е, тъй като бурята не му позволяваше да вижда. Той бе принуден да напрегне всичките си сили, цялата си воля, и все пак имаше усета, че стои на едно място.
Беше ли снегът бял?
Не — сега вече не. Беше сив и ставаше все по-тъмен. В края на краищата всичко пред него стана черно като нощ, без облик и форма.
Светли ивици прорязаха мрака, като го обляха в кървавочервено сияние, след което отново се смрачи, стана сиво, след което — черно, напълно черно.
В устата си имаше вкус на кръв, горчиво-солен, отблъскващ сладникав вкус на кръв, а после отново сол и земя, като междувременно под него всичко започна да се люлее — краката, ските, снегът; даже самата почва пропадаше. Снегът и земята се вдигаха пред него. Той мушна ръце в снега и се опря направо на земята пред себе си.
В него се събуди някакъв първичен усет, дълбоко от подсъзнанието, животинското в него му подсказваше, че лежи на снега, изпънал крака и ръце. Без да мисли, отново наместо краката си в закопчалките на ските, изправи се и приливът кръв, който бликна в тялото му при това движение, го пробуди отново за живот, защото краката му пак започнаха да се движат напред. Да, дори когато бурята се нахвърляше с такава сила, че го издигаше почти над снежната повърхност, дори и тогава той се оттласкваше напред. А щом нощната буря се разбесня над високите хребети и склонове, Даг вече се стовари в заслона на задната дървена стена на колибата Вестли.
Беше се заблудил в бурята. Бе започнала в началото на север, като Даг си определяше посоката по нея. Гледаше постоянно как бурята го удря отдясно, това му бе известно дори и по времето, когато му прилоша; а вървеше ли така, щеше да се движи право на запад, където ще стигне колибата Раус, която се намираше под боровите склонове, на север от планинското езеро, което имаше намерение да огледа на следващия ден. Но вятърът се бе насочвал все повече и повече на изток, а заедно с него и Даг, и понеже постоянно внимаваше да усеща вятъра отдясно, Даг се бе изкачвал все по-високо по склона, все повече бе извивал към север, бе заобиколил колибата Раус и беше стигнал далеч на запад, до реката, която слизаше от високите планини.
Накрая беше забелязал, че се е отклонил, защото се бе насочил право към колибата. Сега той се надигна леко, вдигна нагоре ръце и опипа с пръсти къде е вратата, отвори я леко и с последната искра от животинската си жажда за живот провлече крака през дълбокия сняг и се стовари вътре в колибата. Бурята затвори с яд вратата зад гърба му.
Като че ли стихията беше гонила точно него. Ревеше като безумна около колибата, спускаше се надолу през скалните пропасти, стичаше се от всички страни. Понесеният от нея сняг се вдигаше, като кипеше като бурно море, събираше се на грамади, затрупваше колибата, въртеше се и танцуваше над мястото, където бе колибата вече бе погребана и скрита.
Нощта изтичаше, час след час бурята продължаваше да реве, пречупваше и поваляше стогодишни борове по върховете като сухи клечки, беснееше с последната ярост на зимата.
В мига, когато бурята бушуваше най-яростно и колибата Вестли бе погребана сред снежен прах и снежен кипеж, ивица син дим се накъдри над мястото, където покривът беше потънал в снега. Димът беше мигновено отнесен, но други вълма пропълзяха отново, като се понесоха с бурята в едно.
Рано сутринта Даг седеше при огнището и си печеше сланина. Беше лежал изтощен и вдървен на земята, с ръце под себе си, като бе спал няколко часа; после стана, седна, с вдървени и вкочанени крайници, и си накладе огън, след което в колибата се разнесе апетитен мирис на печена сланина.
Изведнъж той вдигна глава и се ослуша. Бурята ревеше и вилнееше, колибата се люшкаше насам-натам, както обикновено ставаше, гредите скърцаха и стенеха. На Даг се стори, че долови и друг някакъв шум, съвсем близо до себе си, но това бе вероятно отново бурята. Отново се наведе над жаравата. Дали бе слухът, усетът или друго нещо — никой не знае кое прави един зрял човек така чувствителен.