Извърна поглед към леглото и все едно видя там смъртта. Един здрав, див мъж, с очи изцъклени от жажда за убийство или от ужас, с вдигната нагоре брадва в силните си черни, изопнати ръце.
Мъжът се втурна напред, брадвата падна, защото Даг се хвърли от столчето си със светкавична бързина върху крака на човека. Острието на брадвата удари в камъните на огнището, от което изскочиха искри. Няколко секунди на бясна борба между две диви животни, после се чу пронизителен писък, изпълнен с болка и смъртен ужас, вик, който заглуши бурята и всичко друго. Едното от двете животни се надигна запъхтяно на колене, изправи се, като трепереше, в цял ръст. После, като влачеше другото животно, чиято глава удряше с тила си по земята, то отиде до вратата, отвори с крака и колене и изхвърли товара си навън, сред развилнялото се море от сняг.
След като вратата отново бе затворена, подпората бе бутната, за да се заключи, Даг застана сред светлината от огнището.
Миришеше на изгоряла сланина сред жаравата, дръжката на брадвата се бе превърнала във въглен, огънят пъплеше около тигана, сини пламъчета трептяха и се стрелкаха, пламтейки още известно време.
Даг беше сляп за всичко наоколо. Стоеше като вкаменял, само гърдите му се надигаха и спускаха, като от единия му ръкав се стичаха капки топла кръв на пода.
За щастие, Аделхайд не бе сега тук, за да го види. Не изглеждаше никак добре. Косата му бе настръхнала диво, дрехите му бяха раздърпани. Но не това го правеше страшен. Лицето му — то беше страшно. Челото му бе сбръчкано на дълбоки бразди над носа му, веждите му бяха опнати като ястребови крила, а очите му гледаха изпод тях — неузнаваеми и мрачни. Синият периметър около тъмната му зеница бе изчезнал, а самата тя бе станала зловещо голяма и ужасяващо черна. Носът му изглеждаше необикновено тесен, костта му се очертаваше остро под кожата, а ноздрите му трептяха застрашително. Устата му бе полуотворена вляво, като стиснатите зъби блестяха жълто–бели в страшна усмивка; под тях изпъкваше, упорита и широка, брадичката му, все пак със своята лека, благородна извивка, която беше така забележителна някога в Ане Хамарбьо, както и при Стария Даг.
Мускулите по гърба му потрепваха така рязко, че раменете му се раздвижваха, докато главата му беше приведена напред. Сърцето му биеше лудо.
Измина доста време, докато той обуздае звяра в себе си, след като веднъж бе напълно изтървал юздите му.
Не е редно да прибереш вътре при себе си един убиец, след като преди минута си бил принуден да се бориш с него на живот и смърт.
Но Даг направи точно това.
Беше сигурно, че човекът щеше да замръзне в снежната буря навън. Така че Даг махна подпорното дърво, отвори вратата и излезе навън. Снегът бе вече престанал, но бурята продължаваше да вилнее все така студена, като вдигаше вихрушки и носеше снега из въздуха. Човекът не беше на мястото, където го бе хвърлил Даг, над него бе навян сняг, затова Даг успя да го намери едва след като се спъна в него.
Той го довлече вътре, обърна го на гръб и го прислуша. Да, беше жив; но едната му ръка стоеше странно пред гърдите му, а доколкото Даг си спомняше, при схватката човекът съвсем не се бе проявил като сакат.
Много неща му се бяха случвали в гората. Няма нищо по-лесно от това да си изкълчиш ръката, когато се бориш с големи дървета. По всяка вероятност човекът бе извикал така пронизително заради изкълчване на ръката си. Даг го настани удобно и приготви всичко необходимо за бързата манипулация, която бе необходима, за да се намести ръката отново.
Може би бе бутнал леко ранената ръка, която бе вкочанена от студа. Във всеки случай мъжът дойде в съзнание и впери в него огромни ужасени очи. В същия момент Даг направи хватка с коляното си и с двете си ръце, като ръката се върна на мястото в ставата. Човекът едва ли беше дотолкова в съзнание, за да разбере какво става с него, като по всяка вероятност си мислеше, че този ужасяващо силен мъж има намерение да му строши ръката. Усети ужасната болка и изкрещя толкова силно, че викът му още дълго звучеше в ушите на Даг. Измина доста време, докато Даг го накара да разбере онова, което бе станало. Най-накрая той се надигна и седна на леглото; остана седнал там, държеше болното си рамо и гледаше втренчено Даг. От време на време потреперваше от ледени тръпки, толкова силно, че зъбите му изтракваха. Навярно се дължеше на болките, както и на студа, който още сковаваше тялото му, а може би беше и заради страх.
Даг не го погледна. Отиде до огнището и махна от огъня почти зачервения тиган.