По пътищата на имението или по пътищата, които минаваха покрай една съседна гора, черните коне на Бьорндал се носеха равно, но щом наближаваха селото в равнината, изведнъж запрепускваха бясно, като че ли минаваха през опасно място.
Същата есен бе направен нов широк път през селото в равнината, който започваше от алеята на имението Боргланд и свършваше до гората на север. Беше построен от могъщите господари на имението, които се страхуваха, че возилата им може да се блъснат и преобърнат заради бясно каращите каруци на хората от север. В Бьорндал им хареса новият път, защото им спестяваше обикалянето през прохода Йомфрудал.
Малко по малко в гъстите гори започнаха да навлизат все повече дървари и някогашната дълбока тишина бе нарушена от глухите удари на секирите върху дънерите на дърветата и от прашенето на падащите клони. Отсечените дървени трупи не бяха предназначени за строителство и отопление. Спускаха ги по реката, която извираше от високите планини на север, имаше страшни бързеи до Бьорндал и след това се устремяваше на изток, през проходи и гори, за да се влее в голямата река и така да стигне до други страни и народи. По този начин отсечените в горите на Бьорндал огромни дървета стигаха до света.
Тази дейност протичаше съобразно нарежданията на едрия търговец Холдер, който имаше грижата за всички сделки. На Даг се наложи да се заеме само с дърводобива, а брат му се занимаваше с работата на имението — със земеделието и животновъдството. Туре се беше опитал да се противопостави на новите начинания, но когато започна тяхното осъществяване, работеше неуморно от сутрин до вечер. Изорани и засети ниви се простираха сега там, където по-рано имаше само поляни, а нови места за паша бяха създадени там, където имаше горски масиви. На гората й бе съдено да отстъпи пред ралото, но и отвоюваните и разработени земи изглеждаха твърде малко в сравнение с безкрайните гори на север.
Даг беше извън къщи през по-голямата част от времето. През есента и зимата надзираваше сечта и товаренето на дървения материал. В останалото време ходеше на лов. Туре се справяше сам с управлението на имението. Даг го беше научил как да води търговските тефтери, а бдителният му поглед не изпускаше нищо и той вършеше необходимото.
Години наред изминаха в спокойствие и напредък. Богатството и могъществото на Бьорндал растяха непрекъснато.
Омразата и гордостта никнат като отровни треви в сянката на щастието. Зложелателство и отмъстителност дебнеха двамата братя.
И бедата не закъсня.
Случи се в края на зимата.
Рано една сутрин Туре впрегна шейната и замина с жена си и детето си да прекара деня при сестрата на съпругата си в Бьоле.
Минаха по леда на замръзналото Лисне, до завоя на реката, малко преди да се влезе в селото в равнината. Семейството пристигна благополучно в Бьоле, където прекара един приятен ден.
Усещаше се дъхът на наближаващата пролет и под леда, който продължаваше да я покрива, реката ромолеше глухо.
Привечер Туре и семейството му поеха обратно на път и стигнаха средата на замръзналото Лисне.
Ледът се счупи и шейната с пътниците потъна в бездната.
Веднага пратиха хора да известят в Бьорндал. Даг пристигна с помощници, разчупиха леда и извадиха труповете на удавените — нищо повече не можеше да се направи.
След погребението на Туре и семейството му, след като приключи обядът, даден в памет на покойниците, както изискваше старият обичай, в Бьорндал настъпи тягостна тишина.
Даг бе останал съвсем сам и му се струваше, че животът го е напуснал и се носи леко във въздуха, отделен от физическото си тяло.
Гледаше учудено около себе си като малко дете, което се диви на живота. Всичко в света му се виждаше странно и непонятно.
Бродеше като в сън, без да забелязва изнизващите се покрай него дни.
Пролетта и лятото, есента и зимата минаха, без Даг да посяга към каквото и да било.
Всичко му беше чуждо.
Вкъщи и най-незначителните вещи и места му напомняха за починалите близки.
В гората го преследваше неотлъчно споменът за брат му, с когото се бяха разхождали там заедно.
А ако несъзнателно се озовеше в гробището, изпитваше желание гробът да погълне и него. Там, където лежаха всички. В това число и малкото момче, което трябваше да наследи имението.