— Ето че сланината ми изгоря по твоя вина — рече той, като че ли това беше нещо по-лошо от удара на брадвата.
Брадвата блестеше в огъня без дръжка, защото тя бе изгоряла. Даг се отнасяше грижливо към сечивата. Затова извади брадвата от жарта. После сложи тигана на полуотворената врата, за да изстине на вятъра. Когато бе достатъчно охладен, го внесе отново вътре, извади от раницата си друго парче сланина, наряза я на ивици и я изпече.
Отстрани мъжът гледаше с алчни очи и жадно поемаше апетитната миризма и почти не повярва на очите си, когато Даг дойде до леглото с тигана, столчето и раницата, сложи тигана до него, извади и наряза хляб.
— Сигурно си гладен — рече Даг, а мъжът не отказа.
Започна да си чупи хляб със здравата ръка. Често се опарваше, докато си взимаше и духаше усилено върху сланината и пръстите си. А Даг извади ножа си, за да си набожда с него малки късчета сланина. След като заситиха острия си глад, Даг изведнъж го погледна и започна да се смее със своя тих момчешки смях.
— Много лош занаят си избрал — рече той.
Човекът потрепна и хвърли бърз поглед към Даг. После погледна черните си ръце и промърмори нещо като „обущар“.
— Ти си гробар — студено рече Даг, като задържа погледа му, който го отбягваше.
И преди още онзи да събере смелост да го попита какво иска да каже с това, получи отговор.
— А защо го уби?
Човекът не се опита повече да отрича. С наведена глава и ръце, които трепереха, той разказа прастарата история за невярната жена, за алкохола и за един твърде силен удар, който носи смърт. А после поиска непременно да разбере толкова ли се вижда, че е убиец, щом Даг веднага бе разбрал това.
— Е — отговори Даг, — когато някой бяга посред снежната буря толкова надалеч в планините и напада с брадвата си един невинен човек, явно е, че за него нещата са на живот и смърт.
Мъжът попита дали Даг ще го издаде на ленсмана, а очите му бяха изцъклени от страх.
— Всъщност тук аз съм ленсманът — рече Даг, — и когато бурята стихне, ще те заведа в колибата до Свартиернкоя и там ще те затворя. Ще подхожда на черните ти ръце.
С учуден поглед мъжът гледаше към Даг, докато му говореше. Никога не бе срещал такъв странен човек. На вид хубав и изтънчен, но силен като животно, със студен поглед и неумолим в приказките си, но все пак… Беше го внесъл вътре и така го бе спасил от сигурна смърт в снега, бе му наместил ръката и го бе нахранил. Дали сега това, което той казвате за затварянето, беше на шега или наистина?
В този момент Даг го попита защо не го е убил, докато е спял на пода.
— Спал си тук? — попита го учуден другият. — Аз също явно съм спал. И когато се събудих, ти седеше там и си печеше сланината.
— А ти реши веднага да ме нападнеш в гръб, така ли? — попита Даг с презрение.
Дълго време се гледаха, после онзи наведе поглед към ръцете си. Най-после каза, че бил обезумял от страх и си помислил, че Даг го преследва.
— И тъй като вече нямаш задръжки, реши, че можеш да убиваш всеки, който ти се изпречи на пътя, а?
Бурята бе вече утихнала, когато Даг отиде до вратата и погледна какво е времето.
Даг отведе мъжа на изток, до колибата при Свартиернкоя, и му показа, че там има брадва и гърне, както и други домакински прибори, закачени високо на гредите; даде му остатъка от храната си и го посъветва да стои засега тук. Ако някой дойде да го преследва, той може да бяга право на север и да се скрие в планината. Освен това може да си изкорени малко от гората, ако реши.
— Но да знаеш, че ако убиеш някого тук — добави Даг, — тогава няма да намериш скривалище никъде по света.
Мъжът го изгледа бързо. Сега Даг изобщо не се шегуваше.
Когато Даг тръгна отново на запад, огледа течението на потока, който искаше да използва за спускане на дървата, и замислен, се насочи назад през планините.
Докато вървеше, си мислеше за един друг мъж, за рибаря Бьоре. Той бе получил подслон от баща му, а доколкото Даг знаеше, и ръката на Бьоре бе нанесла тежък удар някога, заради любимата му. Животът можеше да бъде толкова безсмислен, че инстинктът, който иска да роди живот, понякога подтиква човек да отнеме живот.
В един момент Даг се сети, че бе отишъл горе, за да види Планината на мъртвите, и тя му беше изпратила тази буря, която едва не го погуби, и като не можа с нея да му стори нищо, планината бе променила посоката на вятъра и му бе изпрати убиеца в колибата. Но той не й се сърдеше. Тя беше в правото си. Той не биваше да се изкачва горе, на самия череп на смъртта, а после да се върне и да демонстрира, че въпреки всичко още е жив; не трябваше да предизвиква планината точно по времето, когато тя издигаше снагата си насред пролетната буря, като зловеща заплаха над живота.