Кучето тичаше напред и душеше по каменния бряг на езерото Рьойсла, а Аделхайд го следваше, но не се чувстваше достатъчно силна като преди. Отдавна вече бе минало пладне, а тя все още не бе си позволила нито да си почине, нито да обядва. Само вървеше и вървеше — час подир час.
Чувстваше се безкрайно самотна. Със Стария Даг за нея умираха толкова много неща. Едва при това самотно пътуване тя осъзна колко безкрайно много бе той за нея, колко защитена се чувстваше тя при него в Бьорндал, денем и нощем. Да, едва днес й бе станало кристално ясно какво значи един силен и заслужаващ доверие човек за онези, кои то са около него.
Стария Даг й бе казал, че сега тя е най-силна. Ала тя не се чувстваше такава. Може би по-нататък, някога, тя щеше да стане като баба си, но сега още не беше. И самата тя още не искаше да бъде силна, имаше желание да си почине след преживяното досега, да бъде крехка — още известно време — под твърдия взор на Стария Даг.
Стигна до езерото Рьойсла, където водата се беше развълнувана и се разбиваше с тих шум в каменния бряг. Един отегчен звук, който заедно със свистенето на вятъра навяваше умора за Аделхайд.
Изведнъж кучето, което вървеше напред и душеше, като дърпаше връвта, се спря. Едно подушване във въздуха, тих, но енергичен лай и то се втурна бързо нататък. Аделхайд бе принудена да движи по-бързо краката си и това я пробуди от мислите й. Огледа се внимателно наоколо — над сивата есенна вода, която така спокойно удряше вълни в брега.
Насред езерото имаше остров, обрасъл нагъсто с мури. Сякаш там бе скрита някаква тайна на езерото, помисли си Аделхайд. Но кучето продължаваше да тегли и дърпа така ожесточено, че тя бе принудена да гледа пред себе си, като единствено от време на време поглеждаше с очакване към езерото.
Видя в далечината един залив; покрити с трева площадки се спускаха надолу към брега. И колкото по-нататък отиваше Аделхайд, а езерото оставаше встрани от нея, толкова по-широко се простираха есенножълтите черги, където в прастари времена е лежало пасището на Рьойсла, и сега тя съзря най-горе сред горичката малката колиба, която беше останала още оттогава, когато тук бе имало пастири. Необитаема и мъртва изглеждаше тя отвън. След това храсталакът, през който Аделхайд трябваше да мине, се извиваше на юг и запад. Това означаваше доста път през гъстата гора; и те вървяха дълго време, когато изведнъж Аделхайд съзря през една пролука сред дърветата съвсем близо пред себе си овчарската колиба. Устните й потрепериха, когато тя видя един стар човек да простира с бавни спокойни движения мрежа върху външната стена на колибата. Беше Стария Даг. Наистина, и в имението напоследък той често й се бе струвал стар, ала никога толкова, колкото сега.
Със замъглени от сълзи очи и разтреперани устни тя тръгна към него. Когато чу стъпките й, той се обърна.
Дълго време се гледаха един друг. Аделхайд разглеждаше скъпото изразително лице, което днес беше толкова старо. Колко отчаяние се четеше в тъжните сиви очи!
Стария Даг също я гледаше. Аделхайд винаги бе била красива, но толкова хубава като днес той никога не я бе виждал. В големите й живи очи имаше нещо подобно на морски дълбини, а чертите по челото и около устата, които годините в Бьорндал бяха направили, спомагаха лицето й да бъде така неописуемо миловидно. Лице на майка.
Накрая Стария Даг успя да проговори, че не е трябвало да си създава толкова труд заради него и че той не заслужава това.
Аделхайд не искаше да позволи на сълзите да я победят. Нали желаеше да бъде силна. Обаче гласът й трепереше, тя наведнъж заплака и каза, че той трябва да се върне с нея вкъщи, да не я оставя съвсем сама.
— Даг не се прибира, после и ти, с кого да споделя нещо тогава? Не можем ли да поговорим, да ми кажеш какво има, не можем ли да си помогнем един на друг, докато сме още живи?
Стария Даг стоеше и я гледаше трогнат, защото тя бе предприела заради него това дълго пътуване; чувстваше се и засрамен от думите й. Отговори, че има много да мисли и е преценил, че ще му бъде по-лесно тук сам, където всичко му беше толкова близко още от времето на младостта му.
Аделхайд неволно си спомни онова, което беше чувала за животните — когато усетят, че ги надвива старост или някоя болест, те се стремят да се върнат там, откъдето са дошли, като се скриват от очите на всички, за да умрат.
И Стария Даг също се бе се върнал сега — в горите си.
Най-после Стария Даг закачи мрежите на гредите на колибата, поотупа се, затвори вратата и тръгна с Аделхайд. И докато двамата вървяха сред горската тишина, с оскъдни думи, които опипват, и с дълги паузи между тях, най-накрая нещо в него се отвърза и той започна да говори — дума след дума. Аделхайд разбра, че наистина думата „откуп“, излязла от устата на свещеника, беше онова нещо, което бе довело до дисхармония в Стария Даг. Тя се бе впила в него и родила мисълта за смъртта — до отчаяние.