Аделхайд постоянно му подсказваше думите предпазливо, като му помагаше да се изкаже, и скоро те вървяха бавно, близо един до друг, надолу през планинската гора, като Стария Даг говореше, а Аделхайд слушаше.
— Знаеш ли, промених мнението си за живота и смъртта, представата си за хората и Бог по време на моя дълъг живот, Аделхайд. Онези хора, които ме смятаха за хитра лисица в паричните дела и в сделките, често си мислеха, че съм съвсем несведущ в другите дела в живота. Може би те имат основание в някои отношения, но не са съвсем прави. През младостта си живях известно време в града, бил съм там вечер в кръчми и странноприемници и съм слушал как хората говорят за Бога и света… а пък в семейство Холдер съм се срещал с най-различни хора, а и вечер, след работа, у адвоката, да, у различни хора. Разсъждавал съм много върху това не само тук, в Бьорндал. Чувал съм през живота си за толкова различни възгледи върху така наречената реалност — нашият Бог бил само една мисъл, а реалността била човек да влачи живота си, както и разни други неща, които прави животното. Но ние се различаваме от животните, Аделхайд. Щом станем по-възрастни и придобием мъдрост, осъзнаваме всеки ден от живота си, че ще умрем. А животното не знае това. Онова, което други хора наричат реалност, за него ние знаем съвсем малко. Така по различен начин се стича на хората животът по отношение на бита им, на здравето и други неща. Никой не знае как ще се стекат за него тези реалности. За смъртта обаче всеки знае; тя е единствената реалност, за която ние знаем със сигурност поначало и трябва да се съобразим с нея. Нашите мисли за смъртта и за всичко друго са реалност. На мен ми е невъзможно да намеря по-добра поука от тази. Макар че човек не може да вземе в ръце тези мисли, те все пак са така реални, както това, че аз живея и вървя тук в този вечерен час. Разбира се, ако искаме, бихме могли да бъдем като животните, можем да живеем, без да мислим за нещо друго, освен за всекидневната си храна и други подобни неща, както правят животните, и тогава да наречем това нещо реалност. И аз прекарах много години в такова съществуване, и аз; но сега са ми останали само няколко години още за размисли върху другите реалности, които имат корените си в смъртта. Получили ли сме веднъж човешкия си разум, за да знаем през всеки ден, който живеем, за смъртта, ние сме го получили и затова, за да се приготвим, всеки според силите си, за нея. Притежаваме мисли, воля и чувства, които стигат по-далеч от смъртта… до Бога. Човек не може да намери думи за всичко, но макар да не мога да въплътя това, както бих искал, в думи, в мен все пак има най-различни чувства, които могат да намерят своя основа само в обстоятелството, че над нас и в нас има един Бог. И тези чувства за мен са толкова реални, както парите и храната. Да, те са такава съществена част от мен, че бих се сгромолясал и не бих могъл повече да се вдигна от земята, ако те угаснат в мен. Това би означавало, както каза Даг преди време… че животът е смърт.
Иначе винаги спокойният глас на Стария Даг ставаше псе по-чужд и странен, все по-жив, като в последните му думи имаше мъчителна кървава тръпка, която излизаше от дъното на душата му.
До него Аделхайд вървеше с наведена глава, не виждаше нищо, нито пътя, нито камъните, нито тревата и билките, които обграждаха пътя като с жив плет. Сега тя вдигна лицето си и погледна в простора пред тях — към звездите, които изгряваха на синьото небе, докато вечерта се спускаше над земята.
Стария Даг продължи:
— Онова, което не ми дава мира в последно време, е, че се разпадна всичко… този покрив, под който живеех, тази увереност, която имах. Спокойното блаженство, което усещах по-рано, вече го няма. Виновна за това е думата на свещеника „откуп“. Мислих дълго върху нея; но тя постоянно се връщаше, все по-силна. Опивах се някога да си изградя мироглед — върху задълженията ни по пътя към смъртта. Съобразявах се колкото е възможно повече да живея според този мироглед, отнасях се към хората според него, към хората, които отиват срещу смъртта, и се опитвах, според възможностите си, да ги избавя от всекидневната грижа, за да имат време да помислят за този път. Накрая се оказах принуден да проумея, че всичко, което правех, всичко, което мислех, произтича единствено от желанието ми да се спася самият аз на брега отвъд смъртта. Правех всичко, само за да се сприятеля с Бог. И когато сам се изправям на съд пред себе си и посочвам грешките си, и това го правя, за да се оправдая. Всичко в мен става с намерението, че ще получа като отплата нещо много по-ценно. Пари за откуп, мисли за откуп, дела за откуп, изобщо откуп за онова, което съм съгрешил; и виждаш ли, с откуп и други подобни неща човек не може да се яви пред Бог. Не мога да помисля нищо, не извършвам нито едно дело без неизказаната умисъл, че това ще бъде за мое собствено благо. Пуснал съм корени, не мога да бъда изтръгнат от земята…