Аделхайд редовно ходеше на църква, бе чувала преди толкова много проповеди и беше чела много от книгите на епископа, но тези думи, произнесени с този отчаян сериозен глас, така мъчителни, така безутешни, излезли от устата на най-силния човек, когото познаваше, това бе за нея като смърт. Думи, за които тя се сещаше, увяхваха, поговорки, които знаеше, изсъхваха, нищо не можеше да я утеши. Стария Даг бе обмислил сам всички възможности, преди да дойде до това прост, първичен извод. Познаваше го добре — от многото разговори върху различни проблеми.
Двамата минаха покрай една лятна кошара. Кравите лежаха на топло в мрака на кошарата и се наслаждаваха на лятното време, което си отиваше. Сега се чуваше само шумолене и свирене — есенни, вечерни звуци в мурите и тихо сумтене по-нататък, до вратата на кошарата. Аделхайд и Стария Даг прескочиха оградата на кошарата и се отдалечиха сред горския мрак надолу по стръмната пътека. От изкопа край пътя изскочи жаба, таралеж пробяга по камънака и изчезна — иначе всичко беше смълчано сред шума на гората.
Хълмовете вече бяха застлани от сняг, но слънцето ги бе стопило отново. Планинските върхове искряха бели в безкрайната далечина, но пред тях се издигаше, високо над сипеите, над покритите с брези склонове, над възвишенията с борове и гребените на гората Планината на мъртвите, със сняг върху черепа и снежни петна дълбоко в урвата, така че ясно можеше да се разбере защо се казваше така.
Слънцето, което огряваше от запад, стана червено и добави кървав блясък върху лицето на Планината на мъртвите, като в същото време потъваше в мрака.
Когато слънцето се скри, откъм високите планини нахлу с рев бурята. Сякаш отминаваше и заглъхваше, после пак събираше сили дълбоко в планината и се втурваше отново напред, тласък след тласък. Отдръпна се още веднъж назад, сякаш си почиваше сред владенията на върховете, после изръмжа над високите плата, втурна се през планинските гори и отново млъкна. Ехтеше и свиреше зад Планината на мъртвите, облъхваше я в мощно течение, и след това се втурна навън, над горите и света — студена от есента.
Аделхайд и Стария Даг спряха на края на стръмния склон, откъдето се виждаше цялото имение и селището.
Проблясваща светлина идваше от извора, който показваше многозначително къде се намира правоъгълникът на двора в нощния мрак. На няколко места в селището и в Хамарбьо светеше уморена светлина, но горе, в небесната мрачина, започнаха да се забелязват звездите, все повече и повече; отвъд пък, в горите, бурята ехтеше все по-силно и по-силно.
Двамата стояха близо един до друг в тъмнината — две крехки човешки същества насред величествената песен на гората и под звездното небе. Изведнъж на Аделхайд й мина през ума, че има отговор за Стария Даг. Отговор в съзвучие с думите, които сам той й бе казал някога: вяра в Бога, упование и добра воля. Имаше и четвърта дума, която Стария Даг не можеше да открои сред мрачните си мисли, една дума, която свързваше другите три, като им придаваше живот и сила, за да гледа човек смъртта в очите; но откъде трябваше да вземе смелост, за да му я каже?
Тази дума никак не подхождаше на неговата същност.
Досети се най-накрая как можеше да я изрази. Бе се върнала щастлива тогава от гората с Даг, щастлива пристъпваше и сега сред дълбокия мрак при последните им крачки надолу към имението — през гората.
След като хапнаха във всекидневната, се настаниха пред камината в залата и Стария Даг запали лулата си, за пръв път от много време насам, пушеше и гледаше унесено в жаравата.
Виждаше се, че се чувства доста облекчен, че бе успял да се довери на Аделхайд, но все пак мислите му не можеха да се откъснат от старата му рана и продължаваха да я чоплят, тъй като той отпускаше все по-ниско и по-ниско главата си, като по някое време съвсем забрави лулата си.