Кой му оставаше на този свят? Вярна беше старата поговорка: „Това, което се гради десет години, може да бъде загубено за една“. Много неща се случиха в стопанството през тази една година. В селото отново се появиха прекупвачи, които обикаляха стопанствата и изкупуваха разни стоки, както по-рано.
Годината се оказа лоша и за пасищата и нивите: жътвата и коситбата закъсняха, по нивите остана неприбрано жито и то изгни. Зимата беше страшно мразовита и за селяните настана тежко време. Нямаше жито за брашно и хляб, нито пък зоб за животните.
Малко стока стигна до града тази година, защото по пътищата зачестиха обири.
Арендаторите отново започнаха да си задържат от реколтата повече от договореното със Стария Бьорндал.
Така правеха в миналото, но Туре беше изкоренил този навик, обаче след смъртта му старата практика се възобнови.
Тази зима в Бьорндал бяха принудени да купят от града допълнително жито, за да се изхранят; наложи се Даг да заеме на селото безвъзмезден заем, с който да му помогне заради глада.
В плевниците свършиха малкото събрана шума и мъхът, с които успяваха в предишни лоши години да заменят липсващото сено, за да изкарат. През зимата се принудиха да заколят част от животните.
Нищо от ставащото не занимаваше съзнанието на Даг. Беше безразличен към всичко.
Когато старият прислужник дойде и му съобщи за кражбите по пътищата, той се обърна смутен.
— Ами какво да направим? — рече простичко той. — Скоро може да ни няма… и аз… и ти…
9
Започнаха сериозно да мислят за Даг, че не е наред с ума си. Хората страняха от него и го гледаха ужасени, щом го срещнеха.
Не спеше нощем, а денем — още по-малко.
Присъщо на човек е да разсъждава върху живота и смъртта. Седнал до огнището в някоя горска колиба или край огъня под открито небе, той прекарваше дълги самотни часове в размисъл и вътрешно съзерцание. Загубил брат си, той наистина бе усетил колко кратък е човешкият живот.
Това, което се беше случило, не беше свързано само със смъртта на един човек, а с нещо много по-голямо. Както всички хора от горите, той носеше дълбоко в себе си духа и традициите на своя род, както и респект пред тези, чиито следи водеха далеч назад в миналото. Самият си даваше сметка, че е просто едно звено, свързващо миналото с бъдещето. В тази приемственост смъртта на един човек не означаваше край. Той оставаше жив в спомените на рода си. Тъкмо това чувство бе изпитал, когато бе починал баща му, така мислеше и за собствения си край някога — както си му е редът.
Със смъртта на Туре всичко се бе променило невъобразимо. Туре беше по-големият, наследникът, със съпруга и потомство. Самият Даг трудно прие мисълта, че сега е господар на имението и трябва да се ожени.
През всички години той бе свикнал да живее под крилото на по-големия си брат, така че му беше много трудно да възприеме идеята за каквато и да било стъпка в качеството на вече единствен и самостоятелен собственик и наследник. В древните семейни предания се споменаваше за двама женени братя, които някога живели заедно като равноправни собственици на имението, но този случай беше единствен и неприемлив. Чрез преки наследявания от първородния, имението беше запазено от разделяне. Представителите на рода Бьорндал бяха живели винаги досега здраво обединени в своите земи, където се бяха установили в отдавнашни смутни времена. Тук, в горите, те успяваха да отстояват своята независимост и да се бранят от презрението и зложелателството на обитателите на селото в равнината.
Откакто се помнеше историята на рода, в Бьорндал винаги бе имало многолюдни семейства, но сега тук беше останал един-единствен самотен млад мъж. Той нямаше дори един близък роднина, с когото да сподели дните си. Родът беше към края си.
От прадедите си Даг беше наследил убеждението, че големите нещастия, съдбовните изпитания и въобще всичко, случващо се на земята, е продиктувано от волята на самия Господ. Нищо не се случваше без волята Божия. Затова непрекъснато се питаше какъв е смисълът на това, което се беше случило. Ако ударът беше засегнал него, той щеше да го приеме с примирение, защото беше грешен — беше посегнал на живота на човек… Но Туре не бе сторил зло никому, както и смирената му жена, а също и момчето…
Не, нямаше смисъл в това. Той не намираше отговора, съзнанието му беше заето с търсенето му денонощно и накрая съществуването му заприлича на люшкане в някакъв бушуващ сив океан, чиито брегове не се виждаха.