Това бе последното имение, в което беше пребивавал като честен работник. Бе получил присъдата си от старчето предишната вечер. Заради него онзи ходил при свещеника, така му каза — та сега Мекал щял да заживее на сигурно — на помощи. Само трябвало да се запише при свещеника — и…
Старецът бе изрекъл присъдата му, без да се церемони, да, в гласа му се долавяше нещо като нотка на благодеяние.
Мекал стисна здраво вързопа с дрехите — за да провери дали още усещаше, както преди, когато бе работник. Вече нищо не му се виждаше сигурно. Чудна работа, как една-единствена дума от нечия уста бе способна така да се вреже в ухото на другия, че направо да му изпие силите от цялото тяло. Лежа и души миризмата на плесенясала слама в своето отделение в обора и топлия, остър мирис отвътре, попипа едната си ръка, потърси преградата на отделението и остана като втрещен, понеже можеше да се движи и да души, както и преди старчето да спомене думата помощи.
Изговарянето й той почувства като невъобразима неправда. Той, дето сечеше с най-голямо прилежание и носеше дърва, та никога да не липсват, и се притичаше на помощ винаги, щом го помолеха, при това гледаше да услужи във всеки свободен миг. Кой прибра браните и плуговете на сигурно място под хамбара тази есен, както ги бяха захвърлили отзад в копривата? Кой, без да му кажат и думичка, се хвана да подпре барачката за дърва с два държеливи ствола от задната страна, та да не се срине? Беше се нагърбвал с тези и много други мъчни работи, ала кой знаеше това? И да вземат да му кажат, че не заслужавал храната…
Да, тъй размишляваше първоначално, ала такива паметни думи действат чудно на мъжа. Отнемат му цялата сила. Беше загубил увереност в себе си — вече не знаеше какво да си мисли. Пък и ревматизмът беше лош тая есен, с каква неохота само хващаше брадвата, а при първите удари рано сутрин чак схванатото му рамо пращеше, и гърбът — като се наканеше да се покачи на сламата — не — работникът бе взел-дал.
Май че бе най-добре да послуша стареца, да заложи на сигурното — далеч от имението. Сигурно, да, с пискливи жени и палави дечурлига на главата, и наставления от млади и зелени, и бегли, окайващи го погледи от страна на по-разумните. С времето бе усетил от всичко.
Цяла нощ лежа й се нахъсва с размисли, всячески се мъчеше да се навие, че само да дойде новата пролет с по-топли дни и ревматизмът ще го отпусне, пък тогава ще докаже, че е работник. Изведнъж обаче се спомни, че нямаше къде да презимува. Старецът бе тъй категоричен, че не би си върнал думите, а друг подслон нямаше да си намери точно преди зимата, когато навсякъде беше пренаселено.
Не, май че нямаше избор — а опреш ли веднъж до помощите, връщане назад няма, макар че лятното слънце те прави здрав както никога. Не можеше да отпраши и към други краища. Оттам просто щяха да го върнат тук, със срам и присмех, както повелява законът.
Тази нощ не успя да мигне, не спря да си блъска главата, накрая намисли следното — да се надигне и да си плюе на петите, преди да станат другите, да понаобиколи наоколо като почтен човек — за последно, преди да отиде при свещеника. Не бяха много именията, в които не се бе вясвал и бъхтил навремето, когато беше по-млад и гърбината му държеше. Щеше му се отново да зърне местата, откъдето пазеше спомени — за една-две моми, които се биеха за него — на времето — и много други неща — за радост и мъка, за усилени, но добри дни, да, за толкова неща, които се случват в живота.
Откак се помнеше, Мекал си бе проправял път с брадвата. Като момченце, на мястото, откъдето бе родом, сечеше съчки, после мина на по-грубо дърво, като порасна — засече стволове, а заради страшната сила, с която въртеше брадвата, му дадоха прякора Секача.
От първия удар до падането на дървото минаваше толкова невъобразимо кратко време, че хората недоумяваха. После пак се принуди да сече цепеници и колове за огради — а сега и съчки, като за последно.
Както бе застанал, вперил поглед назад към имението в есенната нощ, той знаеше, че оставя след себе си брадва, забита в пъна за цепене на дърва — единствената следа от дългия му живот на труженик. През деня някой друг щеше да грабне брадвата, заличавайки и последния спомен от Мекал Секача на този свят.
Прякорът, който бе негова гордост, понеже му даваше предимство пред другите, вече нямаше да се чува от ничии уста. Където и да попаднеше занапред, щеше да им бъде в тежест и нямаше да липсват хора, дето да го винят, че яде хляб по милост.
Съсипаните му от работа ръце трепереха, а в гърдите му се бе заклещило раздиращо, болезнено усещане, както навремето, когато още бе способен да плаче. За последен път се огледа за имението в черния мрак и раздвижи крака, бавно и предпазливо, към крайпътната трева, за да не вдига много шум, тъпчейки по леда върху локвите на пътя. Беше си наумил, че човек ходи спокойно, когато си отива от тоя живот.