Чакаха в стаята на свещеника.
Господин Дидрих им позволи да изчакат там. Даваше си сметка защо бяха дошли, затова трябваше първо добре да помисли, преди да реши как е правилно да се постъпи.
В стаята най-сетне бе станало тихо. Спогледаха се, пребледнели и безпомощни. Едни си мислеха за кървавия меч в небето и за бедите, които щяха да дойдат; други си мислеха за потъналия в мрак път обратно към дома — дали дивият звяр щеше да ги нападне. Трети се сърдеха на стареца от Бьоркланд, който ги бе накарал да дойдат тук посред нощ.
Всички си мислеха, че може би точно в този момент звярът нахлува в техния обор и убива животни, за да оцелее.
А защо бяха дошли тук?
Как някой можеше да им помогне в това положение?
Свещеникът се бе молил от неделния амвон да бъдат пощадени от зверове. Гласът му бе проехтял като гръмотевица в църквата. Но два дни след това хищникът нападна обора в Бьоркланд.
Какво повече можеше да направи свещеникът?
Обикаляха с кучета и с пушки, за да търсят мечока. Но кучетата бяха уплашени до смърт, а пушките бяха хванали ръжда, освен това никой не посмя да стреля, когато дивият звяр ги подгони.
Какъв срам беше, когато бяха побягнали с панически викове, щом видяха Пер Велт повален на хълма от лапата на мечока. Ако полковникът от Боргланд си беше у дома! Беше смел воин. Но вероятно и той не би се справил с такъв звяр.
Мнозина смятаха, че той все пак би се изправил срещу такова свръхестествено същество.
Тогава дойде господин Дидрих.
Всички почтително се изправиха на крака, а старецът от Бьоркланд трябваше да сподели това, което му тежеше на сърцето.
Свещеникът ги помоли да седнат отново, а той самият остана прав, проповядвайки им Божието слово за наказанието, благочестието и смирението пред неизбежното.
И сетната капчица смелост у повечето хора се изпари при мисълта за неизбежното в мрака по пътя към дома. Единственият, който не бе останал без ума и дума след изреченото от свещеника, беше изнемощелият старец от Бьоркланд.
Той искаше да отмъсти на звяра за овцете и за хубавата му крава, която беше разкъсана в обора. Именно него го споходи тази идея, за която никой друг не се бе сетил.
Прочисти гърлото си и сведе глава, колкото можеше, защото предвиждаше какво въздействие щеше да има предложението му. Но щом и Господ не можеше да им помогне, нямаше друг начин. Сега щеше да стане ясно дали дяволът и неговите помощници на земята можеха да направят онова, което никой друг не можеше.
Той отново прочисти гърлото си и с ясен глас заяви, че щом няма никакъв друг начин, то тогава трябва да се обърнат към онези на север в Бьорндал — там може да се намери някой, който да помогне.
Някои изправиха глави и се опитаха да си придадат гневно изражение, други сведоха поглед надолу, сякаш нямаха смелост да погледнат никого в очите.
Ситуацията беше надвиснала заплашително над главите на хората от селцето. Те, които бяха много по-почтени във всяко отношение, в сравнение с онези, осъдени на скиталчество в гората на север в Бьорндал, щяха да изпратят вестоносец с молбата за помощ!
Но когато думите бяха изречени, всички въздъхнаха с облекчение.
Най-лошото вече беше минало, ледените думи бяха произнесени, без никой да посмее да възрази.
Но кой щеше да поеме пътя на север?
Не вървеше да изпратят някое момче от селото или някой друг, защото онази сбирщина горе се държеше високомерно и презрително — както по пътищата, така дори и в църква.
Един мрачен горист хълм се простираше между селото в равнината и Бьорндал — горист хълм, който никой християнин от селата не се беше осмелявал да доближи дори само в мисълта си.
Пътят към Бьорндал минаваше през тази гора — какво ли имаше отвъд нея? Вероятно още гори, но може би човек би срещнал по пътя и мечока. А самите хора, които бяха толкова надменни и резервирано мълчаливи, когато идваха в селото, може би щяха да бъдат дори по-жестоки от самия мечок, ако някой отиде там, където живееха. Поколения наред хората от селото в равнината се бяха изказвали ограничено и жлъчно по отношение на живеещите в горите на север, че сега се плашеха от собствените си думи.
На никого не му минаваше и през ум сам да замине. Никой не смееше да назове имена. Но все някой трябваше да поеме на път.
Тогава господин Дидрих се прояви като водач на селото. Ако някой се съгласи да го откара безплатно, той бе готов да тръгне още утре.