Това, което се случи през изминалите пролетни дни, бе раздвижило почвата под краката на Аделхайд, бе направило всичко непонятно за нея.
5
Стария Даг дойде в двора на Бьорндал, след като се бе върнал от пасбищата и горите. Вече не вървеше с такива широки крачки, както през по-младите си години, но въпреки това бе запазил нещо от старата си крачка на ловец. Освен това бе ходил толкова далеч, че наистина се бе по-раздвижил, защото в неговата походка се усещаше нещо от старите лекота и размах. Ботушите му бяха влажни и кални догоре — вероятно бе вървял напряко през полята.
Главата му не беше сведена, както беше обикновено напоследък, държеше шапката в ръката си. Лицето му сякаш се надигаше от пролетния въздух, сребърнобялата коса се люшкаше на вълни над челото и слепоочието му, както прави обикновено всяка непокорна коса, когато човек се е разгорещил от тичане.
Почти в средата на двора, но все още на място, откъдето човек може да надникне през дворната порта към обградения с дървета път, Стария Даг изведнъж обърна глава. Слухът му беше още остър. Бе дочул тропот от копита и наистина види Аделхайд да се задава по пътя, с наведена глава като от дълбоки мисли. Той не спря, нито пък отиде да я посрещне, както често правеше друг път. Напротив. Продължи бързо пътя си и като влезе вкъщи, не закачи горните си дрехи на закачалката в преддверието, нито пък седна, за да събуе ботушите си, както имаше привичка да прави. Не, той толкова много бързаше, че забрави да закачи дори шапката си там. Изцапа с мръсните си ботуши белия измит под в преддверието, влезе в спалнята си, сложи резето и застана, сякаш се вслушваше в нещо. Дишаше тежко заради бързането си.
Спалнята отдавна не изглеждаше такава, каквато бе по времето на Терезе. Наистина — тук още беше голямото легло с многото резба и плътния балдахин, а също и скринът и тежката, обкована с желязо, ракла, в която бяха заключени сребърните вещи. Но до прозореца се бе появила сега една маса с дебела Библия и други книги върху нея, както и един от големите, здрави столове, които някога Йорн Мангфолди бе направил и украсил с резба, сега беше до масата.
Постепенно през тази зима Стария Даг бе привикнал да става късно сутрин, защото бе стоял тук, чел и мислил до късно през нощта.
Навремето беше безмилостен човек, готов на всичко за богатство и благополучие.
Смърт и самота го бяха измъчвали, но беше срещнал и добри човешки думи и примери по пътя си. Бе станал разумен човек с интелект и способности. Да, беше влизал в много борби, за да стане като добрите хора, които смъртта му бе отнела.
Но само една дума на свещеника му бе показала, че това не е пътят.
Именно затова миналата есен той бе избягнал в гората, далеч от всички човешки стъпки и глъчка, както и в най-тягостните моменти от младостта си — да потърси покой за мислите си.
Аделхайд бе дошла при него и го бе върнала у дома. Бе говорил с нея на път за вкъщи през гората — бе излял всичките си мисли пред нея. Тя му бе дала Библията на дядо си — епископа, заедно с всичките му записки и го бе помолила да прочете това, което епископът бе написал за всички хора на първия лист от Библията си. Онова, което прочете, беше като стихове от псалм:
Стария Даг бе мислил върху написаното, беше се молил през есента и зимата, след като с цялата си искреност и силна воля бе чел Библията на епископа, както и написаното от ръката му, а всяка вечер сядаше с Аделхайд край камината в залата, за да обсъждат думи и мисли, породили се от това.