Като че ли в човешкия живот нямаше нито едно постоянно нещо — всичко ли беше само настроение? Нима и Стария Даг, най-постоянният човек, когото тя познаваше, беше човек без истинска вътрешна монолитност? Бе чувала да говорят колко силно действат годишните времена на старите хора: мрачно отчаяние през есента и зимата и нова надежда, когато идват пролетта и лятото. Дали и той не бе обхванат от тези въздействия? Можеше ли да се допусне, че човек, който бе израснал толкова близо до природата, бе част от нея, ще е подчинен повече на тези промени в сравнение с хората от града?
Успокоението, че наесен всичко може отново да стане както през миналата зима, беше някаква утеха — но тя беше крехка като паяжина. Първо, защото Аделхайд не смяташе Стария Даг за човек с променливи настроения, и второ, тя никога повече нямаше да изпитва онова чувство на спокойно доверие, както през есента. То завинаги бе прогонено в нея.
Защо я избягваше, вместо да й обясни дори и с една дума онова, което ставаше вътре в него? Или пък може би и на самия него това не бе ясно? Той сякаш не беше с чиста съвест пред нея. Избягваше я. Днес тя бе разбрала това с абсолютна умереност.
За нея беше свято дело да бъде близка до самите недра на една човешка душа и при това до душата на най-силния човек, когото бе срещала в живота си. Бе забравила скръбта и копнежите си и всякакъв здрав разум. Не, сега беше безполезна — за всички…
Из колиби и къщи в гората, селището и надолу в долината хората си шушукаха колко добро положение има Аделхайд Бьорндал, колко високомерна, жестока и зла е към своя съпруг. А усамотена горе в Стаята на госпожицата, Аделхайд седеше и гледаше с невиждащ поглед пред себе си.
Мъжът й винаги бе бил за нея загадка. Сякаш беше от някакъв съвсем друг свят, различен от този на всички хора, които тя познаваше. Наистина, тя беше горда и сдържана по отношение на останалите, но след женитбата и всички последвали преживявания, в душата й бе избухнала топлата радост, че вече има съпруг, на който може да се отдаде, без всякаква гордост и стеснителност, да му се отдаде всеотдайно и изцяло.
В началото всичко беше прекрасно в Бьорндал, след това обаче Младия Даг започна да ходи в гората, и тя през цялата година мисли и пресмята, дали не го беше оскърбила с някоя дума или дори с поглед, или по друг някакъв начин, защото още след първото му отиване в Планината на мъртвите всичко се промени.
Оттогава насам той правеше впечатление, като че е винаги нащрек пред нея или пред нещо в самия себе си, като че някаква лесноранима гордост го караше да бъде вечно сдържан — да, някаква гордост, която не изчезваше дори и тогава, когато Младия Даг се оставяше да бъде надвит и увлечен от чувствата си към нея.
Дълго тя чувстваше тревожно напрежение в душата си заради това и то се настани така дълбоко в нея, че я караше да усеща с двойна мощ болката заради неговата затвореност.
Нима тя никога нямаше да достигне онова, което вярваше, че го има зад студената му сдържаност? Или това нещо само й се струваше, че съществува, като зад момчешката свенливост не се криеше никакъв силен дух? И какво означаваше този враждебен блясък в очите му напоследък?
Да, над щастливия живот на Аделхайд, за който хората говореха, бяха надвиснали такива черни облаци, че затъмняваха цялото й щастие; хората и не подозираха това, защото Аделхайд мълчеше.
Рядко се случва нещастието да дойде само. Аделхайд беше сломена от хладината между нея и Младия Даг, като към това се добави и промяната в Стария Даг, но тя се измъчваше и от още нещо.
През последната половин година баща й бе идвал твърде рядко в Бьорндал. Стария Даг бе станал твърде голям светец според него. Жизнерадостният майор не се чувстваше добре, когато градусът на веселието не се вдигаше насред звън на пълни чаши, и по време на редките му гостувания, и преди всичко предишния ден, когато Аделхайд бе забелязала явни следи на бърза умора в майора.
Да, предишната вечер, когато минаваше през кабинета на път за залата, тя видя през отворената врата как баща й, който бе с гръб към нея, използваше отсъствието на Стария Даг, за да си напълни голяма чаша с коняк и да я излее набързо в гърлото си. Бързо се бе скрила зад стената на кабинета и го бе изчакала там, докато приключи, като стоеше разтреперана от срам пред отблъскващата гледка.