Когато бе минал през нивите, той бе установил, а сега бе забелязал същото и на пасището, че благополучието на хората тук не се дължеше на почвата. Напротив — навсякъде сред нивите стърчаха скали; почвата беше неплодородна и камениста. Щом успяваха тук да поддържат всичко толкова добре, тези хора следователно бяха съвестни и трудолюбиви.
Нямаше време за губене, затова той стана и бавно продължи пътя си. Държеше ръцете зад гърба си, а ловният му нож се поклащаше между тях. На главата си не носеше шапка, но косата му бе достатъчно гъста, за да го предпазва от слънчевите лъчи. Вървеше повече с наведена глава, но понякога вдигаше поглед нагоре към дърветата, като се вслушваше в звуковете на гората. Имаше вид на човек, който се разхожда спокойно и си почива от продължителния труд през живота си, като че ли иска още веднъж да огледа земята си.
Ограда обикаляше цялото пасбище. Но той не тръгна покрай нея, за да потърси пролука. Не, сложи крак на оградата, хвана един прът, който стърчеше над нея, и се преметна отгоре, като сложи крака си на върха на оградата и с един скок се прехвърли сред бурените, които растяха от другата страна. Скокът му не беше вече скок на младеж, но въпреки това в движенията му не се усещаше старческа вдървеност.
Гората тук беше по-гъста, като клоните бяха провиснали надолу като бради. Земята беше влажна, а след малко Даг усети мириса на блато. Тук някъде трябваше да бъде Стиернебек, чиито обитатели винаги трудно бяха свързвали двата края. Когато бе идвал, не помнеше да е имало блатиста почва, а и по-късно не беше чувал за такова нещо.
Стария Даг се озова малко по-нависоко, отколкото беше нужно, и сега видя под себе си къщите на Стиернебек, които се намираха долу до блатото, покрай което току-що беше минал. Потокът, от който мястото бе взело името си, течеше от другата страна на блатото и не беше вече истински поток. Насред блатото можеше още да се види, че тук някога бе имало вода. Сега бе покрито с растителност, а водата течеше през пролетта и есента през нивите и от нея те загниваха. Късно узряване, ранно измръзване — това можа да се досети Даг, че е причина за това, че хората тук не можеха да отгледат нищо. И като го разбра, той знаеше вече как може да се помогне, за да се направи мястото отново така плодовито, както е било по време на първите заселници тук. Водата трябваше отново да се вкара в потока. Веднага след блатото, в коритото на потока имаше каменен праг. Когато блатото е било обрасло в трева, водата вече не е можела да мине през този праг. Затова трябваше да се докарат тук дърва, много дърва, да се запалят, за да се поддържа ден и нощ огънят, с цел да се нажежи камъкът, докато се спука и после да бъде махнат. А след това през блатото трябваше да се направят канали, за да може водата отново да се прибере в предишното си корито.
Симен Стиернебек тъкмо цепеше дърва пред стряхата, когато Стария Даг се спусна до потока. Симен сложи ръка над очите си и продължително гледаше и мигаше, чудейки се кой е този чужденец, който идваше откъм склона. Свали ръката си, вгледа се пак, после я вдигна отново над челото си и метна още един проверяващ поглед натам. Тогава я свали бързо надолу, а ръката му, която държеше брадвата, я изпусна и тя се намери на земята. Симен се изправи, бършейки ръце в панталоните си, след това обаче през ума му вероятно прелетя мисълта, че е по-хубаво да не посреща сам такова значимо събитие, и се втурна далеч от пъна, на който цепеше дърва, и влезе като светкавица в къщата.
Когато Стария Даг стигна там, Симен и жена му излязоха и застанаха край ъгъла къщата, близо един до друг, за да посрещнат знатния гост. Знаеха, че Стария Даг се беше сблъсквал с различни хора през живота си, но винаги бе взимал надмощие, ставайки всеки път по-богат и по-силен. Той беше най-могъщият, а Симен бе най-нищожният с жена си. Затова отстъпиха назад, когато Стария Даг пристигна до вратата на къщата им.
Даг бавно влезе в къщата. Седна на едно трикрако столче, което беше така разхлабено от старост, че всеки миг можеше да се разпадне. Същата мисъл скова Симен и той не можеше да каже нито дума, а старицата му се криеше наполовина зад него.
Дали Даг забеляза притеснението им, или не, никой от двамата не разбра. Той просто каза:
— Огледах всичко наоколо отгоре. Ще дойдем да се справим с потока, за да може земята ти отново да има простор. А пък ако ти имаш нужда от нещо, се разходи до нас.