Вече отдалечил се достатъчно, той забеляза, че голямата стара бреза не изглеждаше като преди. Стори му се, че е по-ниска. Разгледа внимателно върха и тогава разбра какво се бе случило. Вече виждаше върху дънера черните следи на гръмотевицата, която бе паднала върху старата бреза и я бе поразила. Нищо друго не можеше по-ясно да изрази божиите помисли.
Даг се закова там, на място, с измокрени дрехи; нямаше намерение да се прибира вкъщи. Огледа долината, сякаш я виждаше за първи път. Сънят се бе запечатал толкова ясно в съзнанието му, че той почти очакваше да го преживее пак. Но сред тишината, настъпила след бурята, се чуваше само нежният, тих шепот на околните гористи хълмове. Гъстите плътни облаци бавно се разделиха и между тях светнаха косите лъчи на залязващото слънце. Дълги сенки покриха селото; върховете на най-високите букаци се позлатиха и зад тях билата на хълмовете пламнаха. Играта между сенките и светлината сякаш увеличаваше разстоянията и създаваше нови очертания. Селото изглеждаше като недействително и скоро една дъга разгъна цветовете си над горите.
От много месеци сляп за всичко около себе си, сега Даг се взираше омаян в тази величествена гледка. Вдигна поглед към небето, загледа се в синевата между облаците, уверен, че съзира Божието царство. От време на време се чуваше тътенът на отдалечаващите се гръмотевици. Вече можеше да се прибере.
Даг се преоблече и седна в старата зала, където не беше влизал от обяда след погребението на Туре. Тук по правило влизаха само на празници, но върху масата до прозореца имаше две книги и Даг поиска да ги разгледа сега, когато беше получил знак, че Господ Бог е обърнал погледа си към неговия род. Взе почтително старата Библия и започна да я прелиства. Зачете откъси от Стария завет: от всеки ред срещу него се издигнаха заплахи, предупреждения за наказания и възмездия, отправени към хората от един ревнив Бог. Затвори книгата и се замисли. Да, върху него се беше стоварил гневът Господен. Не бе нужно да чете по-нататък, за да го разбере. Ясно му беше, че Бог го наказва, но какъв беше грехът му?
Сети се за баща си и за онези си прадеди, за които беше чувал. Доколкото му беше известно, всички те бяха спазвали Божиите закони. Знаеше, че и баща му не ги беше нарушавал. Но какво е бил скрил в душата си Тургайр, сега нямаше как да разбере, а и той не бе разговорлив човек.
Неочаквано Даг си припомни нещо. Имаше едно изречение, което неговият баща употребяваше често, когато говореше за сериозни неща: дългът на човека. Дълг на човека беше да работи от ранни зори, за да осигури себе си и близките си, дълг беше никога да не кълне и да не богохулства… (Даг си спомни силната плесница, която му бе ударил баща му, защото, разгневен, си беше позволил да ругае в негово присъствие). Човек беше длъжен и да почита десетте Божи заповеди, да казва молитвите си, да спазва постите и празниците. Доколкото си спомняше, нито Даг, нито баща му бяха нарушили тези свои задължения. Не знаеше каква можеше да бъде причината за стоварилия се върху главата му гняв Божи.
Част от него бяха гордостта и надменността на неговия род. Макар и останал сам, още под въздействието на случилото се с Туре и с кънтящите си от гръмотевицата уши, Даг нямаше намерение да се пречупва и беше готов да спори дори със самия Бог. Приведе се отново над масата, посегна към Библията, но не я взе. Погледна другата книга. Отвори я, разсеяно я прелисти и когато се върна пак на първата страница, прочете: „Преди всичко християнинът трябва да устоява на низките съблазни, които водят към забранените от Божиите повеления и от човешките закони прегрешения.“ Прочете още веднъж по-внимателно изречението, после обърна страницата и продължи: „Второто нещо, което Бог изисква от нас, е да обуздаваме и заглушаваме нашите лоши чувства и желания.“
Даг спря да чете. Значи Божиите напътствия се съдържаха не само в десетте Божи заповеди и в Символа на вярата. Продължи да чете откъси от тук от там, но не проумяваше добре онова, което четеше. Най-после попадна на следното: Ако в сърцето на човека проникне чувство на вражда и гняв към ближния, той е длъжен не само да не дава свобода на лошото си чувство, но не трябва и да мисли за отмъщение, нито да изпитва удоволствие от подобни мисли.