— Сега остава съвсем малко — рече младежът и се втурна напред.
Симен също се захвана да изрива — но без голям успех, за разлика от младежа, който продължаваше да си проправя път напред с видима бързина.
Дъждът бе спрял, а денят бе напреднал толкова, че слънцето се бе преместило на юг, когато младежът от Стайнрюд най-после изхвърли и последния торф в пролуката на камъка.
8
Две момчета излязоха в зори от стаята на Младия Даг. Оставиха вратата зад себе си отворена и се затичаха боси с дългите си нощници към стълбището. Едното се повдигна на пръсти, за да стигне високия парапет на стълбището, а другото се хвана за ръката му, като по този начин успяха да слязат долу и да стигнат до залата.
Стояха там няколко мига и се ослушаха, защото им се стори необичайно тихо навсякъде. После отидоха до вратата на залата, натиснаха бравата и отвориха с голямо усилие вратата. Тук отново се ослушаха, защото сега се дочу равен звук, бучене, каквото не бяха чували никога. Но те се хванаха отново за ръце, минаха през залата и стигнаха до вратата на спалнята. Бученето идваше от спалнята на дядо им. Спряха, запримигваха весело и се засмяха. Значи той пак беше измислил нещо, за да ги изплаши.
Стояха така известно време там, заслушани до вратата, накрая едното се протегна нагоре и успя да стигне крайчеца на бравата. Успя и да я дръпне надолу, но тя изведнъж се изплъзна от ръката му, и в същия миг вратата се отвори, като бравата отново се надигна нагоре. Бученето вътре изведнъж престана, момчетата се спогледаха изплашено, прещракването на ключалката и внезапната тишина вътре ги изплашиха. Сега вече не се усмихваха и като чуха вътре някакво скърцане и шум на дрехи, в очите им се изписа известно стъписване. А като доловиха и звука на боси крака, които се приближаваха към тях, вече бяха готови да побегнат.
Преди да решат какво да правят, вратата се отвори и пред тях застана дядо им. В дългата си риза той им се виждаше още по-едър отпреди. Краката му бяха големи и синьо-червени, дебели жили се издуваха по тях, а прасците му бяха обрасли с косми дори до глезените. Не бяха виждали досега такова нещо, косата му висеше над челото и се спускаше върху ушите и главата му. Очите му първоначално бяха много големи и сърдити, но после изведнъж станаха дружелюбни. Той прокара ръка по косата си и тя застана на главата му, както обикновено си стоеше. Наведе се към тях — усмихна се със своята тъжна усмивка и ги вдигна. Тогава те забравиха всичко, което ги бе изплашило, и се почувстваха добре под закрилата на яките му ръце. Нещо ново и интересно беше за тях, когато той ги сложи на голямото си легло и сам легна помежду им. Забелязаха наистина, че тук миришеше по-различно и по-силно, отколкото в леглото на майка им или на баща им в голямата стая, но скоро забравиха това и с любопитство се забавляваха, когато дядо им сложи спокойно главата си на възглавниците и започна да си говори с тях, като се обръщаше ту към едното, ту към другото.
Баща им често не си бе вкъщи и на въпросите къде е, им отговаряха, че е в гората. Когато дядо им го нямаше и те питаха къде е, отговаряха им понякога, че е в града, или в селището, но най-често и в този случай отговорът беше — в гората. В гората, в която те не биваше да ходят. Всеки път, когато поемаха тайно натам, някой идваше и ги връщаше обратно. Можело да се заблудят или пък да затънат в блатото, или да паднат от някоя скала, освен това имало и мечки там.
Бяха плакали и много пъти бяха молили баща си да ги вземе със себе си в гората.
— Когато пораснете — им отговаряше винаги той.
Тормозеха и дядо си със същата молба.
— Някога по-нататък — бе постоянният му отговор.
Предишният ден обаче, най-вероятно мислейки за друго, той им бе казал:
— Утре ще ви заведа, ако още сега отидете да спите, за да станете рано.
За момчетата това не беше трудна задача — обикновено ставаха рано сутрин и Аделхайд ги изпращаше в стаята на Даг. Там имаха дървени кончета, дървени мечове и пушки, както и всевъзможни играчки, направени от баща им, от дядо им или от някой друг в имението. Те се забавляваха там, а майка им оставаше още няколко часа в полудрямка, като в същото време следеше играта им.
Тази сутрин те се бяха събудили дори по-рано, заради нетърпеливото очакване се бяха измъкнали по нощници от стаята на баща си и бяха слезли по стълбището, за да следят да не би дядо им да излезе без тях.
Стария Даг първоначално изобщо не разбираше какво искаха да кажат със своите приказки за гората и за разходка там, докато най-сетне си спомни за необмисленото си обещание, с което бе искал само да ги накара да си легнат. Бе очаквал, естествено, че ще забравят през нощта обещанието му, но му допадаше обстоятелството, че така здраво се бяха вкопчили в желанието да отидат заедно с него в гората.