В залата, когато бяха напълно готови, Стария Даг се поколеба за малко, после взе пушката си от закачалката и я преметна през рамо. В същия миг момчетата се втурнаха нагоре по стълбището. Дядо им ги попита къде отиват.
— За пушките! — отвърнаха в един глас.
Само след миг вече слизаха с дървените си пушки, но се почувстваха нещастни, че не могат да ги носят през рамо както дядо им. Тогава Стария Даг се видя принуден да отиде с тях до обора, където им даде по един ремък за пушките. Когато групичката се появи отново в двора и потегли на север, Аделхайд стоеше до прозореца на залата. Те вървяха начело със Стария Даг, който стъпваше, висок и изправен, както в най-доброто си време, с пушка и раница. Веднага след него вървеше Тургайр, като дървената пушка стърчеше над главата му, а на няколко крачки зад тях беше Малкия Даг.
Аделхайд се досети, че момчетата трябва да се бяха нахранили с дядо си в залата. Животът тук следваше своя ход, жив и непринуден, при големи и малки. Само нея заобикаляше, беше никому ненужна.
На запад от Утхайм имаше поляна високо на склона — откъм южната страна бе повече каменлива и скалиста, но имаше и трева за овце. Точно там седна Стария Даг с момчетата, а малките ловци бяха в луд възторг от разните лакомства, които имаше в раницата на дядо им. При последния преход бяха хленчили заради жажда и глад, но той бе продължил да върви, за да ги приучи на издръжливост, която бе толкова необходима в гората. Искаше да издържат без почивка до поляната, а те наистина трополяха ожесточено след него.
Дебелите дрехи, които беше облякъл, защото смяташе, че ще върви бавно с момчетата и често ще трябва да спира за почивка, се оказаха в повече. Затова сега се бе излегнал разгорещен и изпотен на един затоплен от слънцето камък и слушаше вятъра, който полъхваше надолу на поляната, през всички долове, който ехтеше в гъстите гори, замлъкваше и отново пак започваше да свисти. Облаците се носеха по небето, разкъсваха се на въздушни ивици, като изчезваха, но веднага се появяваха други. Стария Даг се порадва на децата, които играеха край него нахранени и отдъхнали. Това нямаше да бъде последната им разходка в гората, зарече се той. Изведнъж той се надигна, скочи леко, извади нож и отряза едно клонче от смърча, който беше над камъка им. Пъргаво, както в младостта си, той направи четири–пет крачки напред, сложи клончето в тревата и го натисна надолу. После спря, погледна от момчетата към клонката и прокара ръка през косата си.
— Какво правите? — попита той.
Момчетата го погледнаха. Той ги извика при себе си, за да видели нещо забавно. Веднага дотърчаха. През целия път до тук дядо им беше говорил за камъните и растенията, за дърветата и птиците, показвал им бе следи от лисици и зайци, от рисове и други животни и още много неща, които бяха съвсем нови за тях. Изпитваха безгранично доверие в способностите му.
Посочи им клончето на възвишението и ги попита дали могат я накарат да тича. Понечиха да тръгнат към нея, но той ги спря.
— Не! Трябва да стоим тук и да не я докосваме с ръка, обратното всеки може.
Любопитството на момчетата се наостри, не можеха да разберат как ще стане това и останаха съвсем близо до дядо си. Той бързо потропа няколко пъти с крак и издаде едни особен звук. Клонката се помръдна съвсем леко и после изведнъж се понесе напред по земята. Спря под сянката на една хвойна. Такова необикновено нещо момчетата не бяха виждали никога. Попитаха дядо си дали може да накара клонката още веднъж да тича. Да, може би само още един път. Тримата тръгнаха към клонката, като момчетата се държаха здраво за ръката му. Това нещо им се виждаше малко страшно. Стария Даг отново потропа бързо с крак и издаде същия звук; клонката се раздвижи и прибяга до следващото място със сянка.
— Вече не може да тича — рече той. — А и ние трябва да си ходим у дома.
Накара момчетата да му донесат раницата и пушката, а щом се обърнаха, изтича до клонката и я вдигна от гърба на един таралеж, когото беше обезпокоил. След това се насочи към тях и пушката си, тъй като беше заредена.
С приповдигнато настроение слизаше Стария Даг по горската пътека, с широки крачки и с момчетата, всяко от тях хванало се за крачол на панталона му. Държеше сега пушката в ръка и вървеше така, сякаш имаше намерение да им поднася нова изненада. Момчетата наблюдаваха внимателно, разменяха си погледи, като от време на време насочваха очи нагоре към дядо си, като се опитваха да държат дървените си пушки точно като него. Стария Даг ги караше да не говорят, да избягват да стъпват върху клони, да вървят съвсем тихо. За тях това беше почти непоносимо. Групичката вървеше по друг път, през гъсталака, а не по пътя, по който се бяха изкачили. Светлина и мрак, екот и тишина се сменяха, всичко беше някак мистериозно.