Кръвта нахлу в главата на Даг. През изминалите години Туре и той не бяха ли взаимно подхранвали постоянното си желание за отмъщение спрямо жителите на селото в равнината и точно това им желание не ги ли караше да се радват, докато имението им се разрастваше и трупаха богатствата, които Бог благоволяваше да им предостави?
Даг втренчи уплашен поглед в брезата. Замисли се за своите деди и за баща си, които до един бяха вярвали открай време, че отмъщението е едно от задълженията на човека. Даг не един път бе слушал разказите на старата Ане Хамарбьо, която знаеше толкова много неща за рода Бьорндал. Обикновено тя ги завършваше с думите: Никой от тях не напуска този свят неотмъстен. Спомни си и случая, когато свещеник Дидрих дойде да търси помощ от баща му срещу мечока, който опустошаваше селото в равнината. Тогава Даг беше в съседната стая и чу как неговият баща, когото молбите и обещанията не бяха трогнали, прие да отиде да убие мечока веднага след като разбра, че и той е роднина на звяра, погубил баща му, смъртта, на който трябваше да бъде отмъстена. Отмъщение… отмъщение… отмъщение.
Замисли се отново върху историите за смъртна вражда и кървави разпри, които разказваше Ане Хамарбьо. С каква гордост се изпълваше сърцето му, докато слушаше за юнашките подвизи на своите прадеди. Но ето че настъпи време, когато той започна да се бои от това чувство. Даг постоя замислен още няколко мига. Една от Божиите заповеди не ни ли задължава да почитаме своите родители? И да накажеш противниците им не значи ли да изпълниш същата заповед?
Той се изправи с гневно променено лице. Образите от съня му отново нахлуха в него. Пак ясно видя как злото изчезна веднага след появата на групата въоръжени мъже от неговия род. Имаше ли никакво съмнение, че страхът, който вдъхваха смелите и силни представители на рода Бьорндал, беше прогонил разбойниците, разпръснал надалеч в горите разните зверове и беше направил околността обитаема?
Чувстваше се с дълбоко вкопани в своя род корени, както огромната стара бреза — в земята. Сега тя беше тежко наранена от мълнията, но въпреки това се държеше здраво в родната почва със своите яки корени. Не, не… нямаше сила, която да успее да ги изтръгне и унищожи така лесно. Но тези мисли не го успокояваха и удовлетворяваха. Предайте му винаги бяха считали отмъщението за свой неотменим дълг. Той ги почиташе като самия Бог и сега търсеше да открие основание в самите Божи заповеди, за да може да ги оправдае. Усещаше се самотен, изоставен, мислейки за всички тези хора, живели преди него и вече отдавна покойници, какъвто щеше да стане и той… след време.
Отново седна до масата и взе малката книга. Подвързията й беше стара, със захабени ръбове и разхлабена от употреба и затова сама се отвори на една страница, където Даг прочете: „Знам, че трябва да оставя на Господ грижата за отмъщение.“ Тази мисъл бе изписана там — незаличима, с печатни букви. Трябва да се спра, защото наистина ще полудея, си помисли Даг, но ако оставя на Бога грижата за отмъщението, мога ли да бъда сигурен, че той ще има желание и ще отдели време да го стори? Защото неговото убеждение, че всяка неправда трябва да бъде справедливо възмездена, бе останало непоклатимо.
Студ пролази по гърба му. Но защо, какво му пречеше да се довери на Бога? Не беше ли му помагал Той досега? Не бе ли му дал сила и възможност да се измъкне жив от онази глутница в Бьоле? Не бе ли го спасил от престъпление и затвор? И после, когато заработиха така усърдно с Туре, за да увеличат богатството си, не им ли бе помогнал пак Той? Но те нямаха очи да видят Божия пръст във всичките си успехи. Ето кое беше основанието за наказанието, което ги постигаше сега.
Но все не можеше да разбере достатъчно ясно защо Бог бе оставил много поколения от неговите предай да живеят в омраза, насилия и убийства и каква може да е причината, която да накара Бог да накаже рода им със затриване точно сега — по времето на Туре и Даг.
Минаха часове, над селото и имението падна мрак, а Даг продължаваше да седи в старата зала и с подпряна на ръката си глава да се бори, стъпка по стъпка, с тези противоречиви мисли. Дългът на човека — отново се върна към бащината си мисъл и тогава го осени просветлението.
Стори му се, че вече разбира защо точно сега бе дошло наказанието. Дългът на човека не е бил един и същ през разшилите времена, с течение на вековете и той се е променял. Неговият сън му се беше явил, за да го подсети, да му помогне да разбере. За древните най-необходимото и спасително поведение е било да се отбраняват с всички сили от хищниците и да се съпротивляват на дивашкото поведение на себеподобните си. С желязо и огън е трябвало да пазят семействата си и отвоюваните от дивата природа имоти. Сега не беше същото. Туре и той бяха оставили на други да вършат тежката работа, а те се бяха ограничили с това да ръководят и управляват. Действителната, основополагащата работа беше свършена от предишните поколения. Времената бяха вече други. Експлоатацията на безкрайните гори носеше значителни доходи и условията за съществуване не бяха вече така трудни. Ето защо Бог изискваше друго поведение от хората. Днес не можеше да има оправдание за каквото и да е чувство на отмъщение.