— Да, подобно нещо кара гордостта да страда — рече той, — но животът пречупва нашата гордост, Аделхайд. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.
Стана, направи няколко крачки към вратата, но след това се обърна към нея още веднъж.
— Имаме да си казваме много неща двамата, но тази вечер ти трябва да отидеш при баща си… Не се знае дали ще издържи дълго.
С тези думи Стария Даг си тръгна и стълбището заскърца тежко под неговите стъпки.
Аделхайд се извърна и загледа с твърд поглед към вратата.
Следователно Стария Даг знаеше всичко, имаше свое участие в ужасния инцидент. Ако имаш такова съпричастие в мъката си, може да понесеш всичко по-леко, и той бе дошъл при нея, за да й го каже и да я успокои, като й бе вдъхнал отново нещо от онова предишно усещане за опора. Почувствала го бе като разливаща се топлина по тялото си, докато бе мислила единствено за себе си — както винаги…
Осъзна последните му думи: баща й вероятно умираше… Ненавистта към него, срамът, мъката и най-вече усещането за опора, всичко, което бе мислила и чувствала днес, изчезна с тези негови думи на излизане.
Пред погледа й сякаш минаха за миг картини като видения. Ясно видя пред себе си как баща й пожелава лека нощ в кабинета след сватбената й вечер, как бе я молил с насълзени очи за прошка, че е бил такъв. Но наистина ли му беше простила?
Ненавиждаше го още от девет-десетгодишна възраст, като не бе спирала и до тази минута да го мрази и да се срамува заради него. Със суровия си характер, Стария Даг му беше простил, но тя — не. Нито един път тя не бе направила нищо, за да му достави поне една радост, никога не бе мислила със симпатия за него.
Сега, след предупреждението на Стария Даг, което бе я стреснало като удар на погребална камбана, едва сега видя баща си такъв, какъвто бе в душата й тайно през всички тези години, с тази молба да му прости, а и вероятно вече изпитваше към него мъничко добронамереност.
Ако тогава, в сватбената си вечер, му бе дала една бегла целувка по бузата или дори само един дружески поглед… ала тя вечно бе заета само със себе си и… избяга…
Вероятно през онези дълги нещастни години дори и една приятелска дума би му била от полза. Да, да го беше поканила поне един път, когато той се връщаше към горчивия си живот там, в града, да му бе казала да дойде скоро отново и че ще бъде добре дошъл… Вместо това тя винаги му бе демонстрирала, студена и сдържана, колко се чувства добре, че се избавя от него…
Докато вървеше към новата къща, в съзнанието й се насъбраха всички скъпи спомени за баща й. Колко щастлива се бе чувствала като малка, винаги когато той си идваше в приповдигнато настроение с щурите си идеи. Бе я научил да язди и да кара конски впряг, тогава той беше единствен и всичко за нея. И в ума й за пръв път просветна ярко мисълта, че единствено благодарение на баща си и неговото приятелство с капитан Клинге бе дошла в Бьорндал, където животът й, с всичките радости и мъки, се бе разгърнал.
Сега той, тежко болен и сломен, лежеше от няколко дни само на няколко крачки от нея, вероятно хвърляше погледи към вратата, ослушваше се и безнадеждно чакаше да се появи единствената с неговата плът и кръв.
Аделхайд почука внимателно на вратата на синята стая, отвори я и надникна вътре. Завесите бяха спуснати, огънят в печката пламтеше уютно, а от свещниците от двете страни на таблата на леглото падаше приглушена светлина. Баща й извърна с мъка главата си и погледна към вратата. Първоначалният прилив на обичайното й отвращение от него се изпари за миг заради гледката на огромната промяна, която бе настъпила у него. Необезпокоявано и спокойно лежеше в двойното легло. С бялата превръзка на челото и сериозният вид на лицето си той изглеждаше като истински войник. Очите му просветнаха, когато видя, че е тя, но веднага угаснаха.
Аделхайд бе стояла дълго в залата, за да се вземе в ръце, преди да се качи. Нямаше да е добре, ако го изненада. Сега тя приседна на леглото, отбягваше погледа му и плъзна очи по завивката. Още не знаеше какво да му каже, но се мъчеше да покаже с жестовете си добронамереност и състрадание.
Бе се опитала да се въоръжи със спокойствие, но сега едва ли имаше нужда от него. Насаме тя често се бе карала да бъде различна от тази, която е, но излезеше ли сред другите, дори и сред най-близките си, отново не беше онази, която искаше да бъде.
Така че скоро след бурята на самообвинение и желанието да бъде отзивчива тя отново се взе в ръце, за да седне и да помисли за това дали бе дошла, защото баща й бе на път да се прости с живота, или затова, че той можеше отново да бъде същият както преди. Седна, но вътрешно имаше желание да избяга. Трудно й беше да покаже добронамереност въпреки желанието си в този момент.