Дали не й пречеше да бъде добра с баща си, наслоеното от майка й? Бе получила строго възпитание от страна на майка си и баба си в най-важните години от живота й и това бе толкова вкоренено в нея, че можеше ли да го изтръгне?
Цялото преживяно страдание и динамичните промени през последните два дни — както и събитията от изтеклите няколко месеца, я бяха накарали да преосмисли нещата и да ги види по-ясно от всякога. Но да ги види, не беше същото като да се промени.
Баща й сякаш прозря това и гледаше безучастно. На връщане от Рьойсла Даг му беше казал, че Аделхайд знае всичко — и факта, че тя бе странила от него през последните два дни, той бе приел като знак за отношението й. Бе питал за нея, но сега, когато тя дойде, в нея имаше само хладен спомен за майка й. Харесваше му, че тя все още беше тук… и нищо повече — не бе очаквал друго. Тихо той лежеше през тези странни дни в леглото, безпрепятствено поглеждайки назад към всички онези превратности в живота му.
Аделхайд го попита как се чувства, а той й отговори с обичайния си непринуден изказ:
— И добре, и зле…
Тя водеше вътрешна борба със себе си, опитваше се да върне онова чувство, което бе почувствала, идвайки насам, но не успя да пречупи себе си, нито да изрази нещо от това пред баща си. Двадесет и шест години бе изпитвала погнуса към него, а сега се бе случило и онова, по-лошо от всичко сторено преди. Как да има сили?
Изправи се и вдигна глава, сякаш да се вслуша. Спокойният глас на Стария Даг и неговите думи, казани в стаята й, неочаквано прозвучаха в нея. Бяха се изплъзнали встрани заради внезапната тревога за живота на баща й, но сега отново се върнаха: „Подобно нещо кара гордостта да страда, но животът пречупва нашата гордост. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.“
Тя се наведе и главата й клюмна. Казаното от Стария Даг звучеше като заключение на базата на горчив опит, който самият той изцяло е преживял. И той не би й го казал в такъв сериозен момент, ако не бе преценил, че тя трябва да го чуе.
Гордостта ли беше онова, което я затваряше вътре в себе си и не й позволяваше да покаже другото? Дали нещастните години не бяха взели връх в съзнанието й?
Опита се да смири отношението си колкото може повече, за да види дали това ще й помогне; и следвайки този подтик, протегна ръка към леглото. Нещо в нея сякаш я въздържаше, обаче тя положи нежно, но твърдо ръката си върху ръката на баща си. Ръцете им потрепериха и тя го почувства. За пръв път от двадесет и шест години дъщеря му се докосваше до него, неговата дъщеря, която той се бе мъчил да съхрани и до днес вътре в себе си като някогашното живо и добросърдечно момиче.
Майор Баре притвори очи. Топлината на ръката й за него беше свято усещане, което той бе имал някога, преди много време, и което сега отново достигаше като прилив в него. Лежеше, изпълнен със страх, че тя може да дръпне ръката си; и мисли, които той наистина бе мислил, но никога не бе казал, сега се облякоха в думи — развълнувани, тихи, срамежливи:
— Не мога да очаквам да ми простиш… всичките страдания… които ти донесох… Аделхайд… но аз те обичах повече, отколкото… забелязваше.
Със срам, който я изгаряше, Аделхайд си спомни как той някога, в недоимък, бе ограничавал всичките си удоволствия само за да й купи хубави дрехи, когато тя бе отишла при него след смъртта на майка си и баба си; многото жертвите, които бе правил за нея, сега изплуваха в съзнанието й.
И тя не можеше да отвърне на думите му, като каже, че също го е обичала, защото това нямаше да е вярно. Усети как сълзи щяха да бликнат от очите й и й се искаше да стане, да се овладее, но се чу да казва:
— Бедни… бедни… татко!
И тогава дойдоха сълзите. С едната си ръка, вкопчена в неговата, с другата, притисната към лицето й, тя заплака за него и… за самата себе си.
Аделхайд си беше отишла. Майорът лежеше сам в синята стая. Той беше казал на Аделхайд, че много би желал да поговори със Стария Даг, ако още не си е легнал и това нямаше да го притесни. Часовете минават бавно, когато човек чака, а майорът чакаше… твърде много.
Дочу да се отварят врати и да проскърцват стъпала, после — стъпки в преддверието, но това не бяха стъпките на Стария Даг. Беше само един от слугите, който трябваше да стои през нощта в съседната стая, за да бъде на разположение, в случай че майорът се нуждае от нещо.