Усещане за хладна самота се възцари над него. Вероятно така щеше да настъпи краят, а че беше край, той ясно си даваше сметка за това. Раната пулсираше и човъркаше в главата му, а пристъпите на мрак идваха един след друг.
Някъде в новата къща се затвори врата и някой се заизкачва по стълбището, после влезе във всекидневната. Дъхът на майора застина от напрежение, после облекчено бе изпуснат. Бяха стъпките на Стария Даг.
Стария Даг нареди на слугата в съседната стая, който трябваше да бди, да си ляга. Сам щеше да се грижи за майора тази вечер, беше си починал няколко часа и затова така късно бе дошъл.
Много приятели бе имал през живота си майор Баре, но такъв като Даг не бе имал — помисли си той.
Даг бе стоял тук от ранна заран и през целия ден, като няколко пъти майорът бе изпадал в безсъзнание. Бе пожелал да види момчетата на Аделхайд и Даг ги доведе; болният поговори живо и приятелски с тях, но когато си тръгнаха, той изведнъж отпадна, захлипа и след това отново загуби съзнание.
Сега, когато се появи за нощното будуване, Стария Даг тайно носеше нещо в ръка и го сложи внимателно на масичката до леглото. Майорът насочи очи натам и видя, че беше чашка, пълна с нещо.
Лекарят беше забранил да му се дава нещо, което разпалва кръвта, защото то можело да докара смърт; но Даг прецени, че тази чашка не може да стори нищо на майора и че ще му достави мъничко удоволствие при цялото това боледуване на легло; а това беше старият френски коняк, останал още от времето на Терезе. Той винаги бе жадувал за него.
Майорът обикновено изпиваше всичко до дъно, когато имаше такъв случай; днес обаче отпиваше по малко и предпазливо, като изпразни бавно чашката, наблюдавайки я с тъжен поглед. Това вероятно щеше да бъде неговата последна чаша.
Стария Даг седна и сведе глава, но от време на време поглеждаше към болния. Майорът бе спал, похърквайки, цели три часа. Сега се събуди и се огледа наоколо. Даг му напомни да не мърда много главата си и той послушно легна по гръб.
— Искаш да кажеш, че идва време да преосмислиш всичко в този живот и да го видиш такова, каквото е — рече той, без да обръща глава… и имаше някаква стара голяма истина в това.
Даг не каза нищо, само погледна замислено пред себе си.
— Аделхайд е идвала тук — рече след малко той.
По лицето на Баре премина някакво чувство. Стисна очи и Даг видя как дишането му стана тежко, задъхано и как по бузите му се стекоха сълзи. Разчувствано, но тихо, някак на себе си, майорът каза:
— Идването на Аделхайд съживи за мен толкова спомени… от времето, когато беше още малка. Това беше най-светлото време в живота ми, после вихърът отново ме завъртя и всичко се плъзна по наклонената плоскост, както беше в младостта ми. — Баре се умълча и остана така известно време, след което гласът му прозвуча малко по-силно и по-разчувствано: — Не, по-добре да не говоря за онова светло време. Пропилях всичко в живота си… всички, които бяха в досег с мен… баща ми, майка ми, жена ми, Аделхайд и много други; а сега и вас тук, и госпожица Крюсе, бедната… последната, която повярва, че в мен има нещо.
Двамата мълчаха дълго време. Никой от тях не чуваше свирепия нощен вятър отвън, нито уютното пращене на огъня в печката вътре. Мислите и на двамата бяха отлетели далеч–далеч извън мястото и времето.
Тогава Стария Даг най-сетне рече:
— Да, не може да се каже, че си бил добър воин.
Тогава майор Баре трепна и въпреки всички забрани надигна глава, дори нещо повече — подпря се на лакти и погледна Даг с такъв поглед, сякаш виждаше призрак пред себе си.
Майорът бе имал една-единствена опора в живота си: като човек и войник той можеше и да не е безукорен, но бе безстрашен воин. Хората, които бяха виждали това, още говореха за решителността и безразсъдната му смелост в мигове на опасност.
— Не съм бил добър воин? — успя най-накрая да каже той.
Стария Даг постоя известно време, сякаш не виждаше и не чуваше нищо, и когато отвърна, гласът му беше спокоен и неподатлив на яростта във въпроса на майора.
— През цялото време аз мисля за… за борбата вътре в мен. А в подобна битка ти не си бил добър воин. Винаги си се поддавал на страстите си, никога не си се борил с тях, а това носи нещастие на човек… на него самия и на хората около него. Живял си първично. Не искам да кажа, че точно аз съм този, които има право да те съди, но мисля само върху онова, което каза — че ти никога не си се борил с това, винаги си се оставял единствено да бъдеш носен и тласкан назад, непрекъснато назад. Мисля си, че ти лежиш сега тук и обръщаш поглед назад към погрома си. Единствено за това мисля.