Майорът отново положи глава на възглавницата, а Даг продължи, първоначално тихо, но след това с по-силен глас:
— И аз съм преживял в живота си много погроми… може да има и други… но ние трябва да се борим и възпротивяваме… докато ни обгърне сетния мрак… на смъртта.
Майорът се бе загледал с празен поглед, като че ли му беше писнало от такива проповеди; но Даг рече шепнешком:
— Накрая ти обърна гръб на битката и… реши да побегнеш.
Тогава майорът обърна глава към него. Погледът му съдържаше настойчив въпрос. По време на военната му служба никога не бе бягал.
— Ти не поиска да продължиш докрай битката — рече твърдо Даг.
Тогава майорът разбра, че Даг говореше за изстрела, лицето му се изчерви, а дишането му дълго време беше неритмично и на пресекулки. Най-накрая каза:
— Вероятно имаш право, че не съм оказвал никаква съпротива и вечно само съм отстъпвал; но при мен нещата се стекоха по различен начин, отколкото при другите хора… за мен беше твърде късно… Никога не си го изпитвал.
И той му разказа много неща от войнишкия си живот с другари, които се надпреварваха в пиене и жени… и как това го е направило такъв, какъвто е. Беше същото онова, което бе казал на Аделхайд, но още по-откровено.
Погледът на Даг отново придоби своя осъдителен блясък.
— Нима си мислиш, че ние, останалите, не сме имали никакви изкушения? Така ли?… И аз имах такива, когато бях млад, и тук, и в града, навсякъде, където съм забелязвал хубава, млада жена. Но така здраво се борех с изкушението, че станах просто враг на жените. А по-късно, при моето благосъстояние и всичко останало, немалко жени са ме желали и са ми хвърляли погледи. Смяташ ли, че съм бил сляп… или безчувствен? Не, бях принуден да се боря и да си проправям път през съблазните. И през още много други изритания, през вродената ми грубост, многото пари и алчността и… всичко останало. По едно време повярвах, че съм завършил благополучно борбата си с живота и съм се сдобил с победа, точно тогава обаче всичко тръгна назад и аз проумях, че цели тридесет години съм бил заслепен от богатството, опомних се и започнах отново да се боря. Човек е принуден да понася загуби, но не бива мързеливо да се примирява с тях. Трябва да се изправя за нова борба. За това е нужна такава смелост, каквато и за това да отстоиш себе си като мъж в разгара на една битка. Миговете на борбата са най-светлите в живота ни, всичко останало е мрак… живот смърт…
Майорът мълчеше, но Даг позна по погледа му, че следя мисълта му.
Дълго време никой от двамата не каза нищо, но Даг беше неспокоен, като че ли нещо му тежеше на сърцето, и накрая той го разкри — набързо, сякаш нямаше време:
— Какво мислиш; да повикаме ли свещеника утре?
Майорът раздвижи ръката си, сякаш се бранеше от нещо, а изразът на лицето му изписа едно решително не.
— Твърде късно е… Цял живот съм странил от подобно нещо, нека остана така.
Но в последните думи гласът му не звучеше толкова категорично.
— Щом аз успях да се пречупя и да ти кажа това — рече Стария Даг — и ти ще трябва да се пречупиш и да го приемеш. Горе на Рьойсла, а и днес, ти се докосна до светлите мигове на живота. Колкото и смел човек да си, и ти носиш в себе си същото нещо, което таим и ние, останалите.
— Добре, но не точно този свещеник — рече накрая майорът.
Стария Даг знаеше, че свещеникът е далечен роднина на съпругата на майора — и двамата знаеха за живота на майора, а Даг дори бе разказал на Баре за погребението на пияния ленсман и как твърдо се беше държал свещеникът. Това беше всичко, което си мислеше майорът. Даг помисли още малко и рече:
— Разбираемо е. Но в такива моменти човек няма нужда от свещеник, който да говори така, както му харесва. Той ще дойде, за да се бори не срещу теб, а заедно с теб. Няма да те съди, защото ще оцени колко ти е струвало да го приемеш. И ще открие, че си на добър път.
Майорът се опита още веднъж да възрази, че е твърде късно, но Стария Даг вече се бе изправил да си върви. На вратата просто каза: