Стария Даг не бе могъл да прогони досега от себе си мисълта, че беше най-добре майорът да си отиде от този свят, но сега промени мнението си. Изпитваше желание да поправи грешката си и да навакса пропуснатото. И това силно желание, че майорът трябва да оцелее от изстрела, се превърна в твърда вяра и преди още да си бе изяснил добре всичко.
— Щом отново се изправиш на крака, Баре — рече той, — ще наредиш да ти донесат нещата от града и ще останеш да живееш тук, в новата къща. Тогава двамата ще ходим в гората, ще се връщаме с много отстреляни птици и ще си живеем мирно и дружески, ти и аз. А от време на време ще си говорим на сериозни теми.
При първите му думи майорът обърна глава и насочи ужасен поглед към Даг, сякаш го пробуждаха от мъртвешки сън, но скоро отново отпусна назад главата си, точно както бе наредил лекарят, единствено очите му гледаха с внимание Даг.
Когато Даг стана, посегна и хвана ръката на майора. Баре дишаше трудно, без да каже нито дума, но Даг никога повече не успя да забрави неговия поглед.
Майор Баре почина същата нощ.
Веднага бе доведена Ун Хамарбьо и тя остана на стража при мъртвия, както беше според стария обичай.
Аделхайд научи за смъртта на баща си чак следващата сутрин и преди да влезе заедно със Стария Даг в синята стая, Ун вече беше махнала превръзката от брадата и тежестите от очите на майора. Възглавниците и покривките бяха сменени; бяха огледално гладко изпънати, а от стените на стаята падаше синкав отблясък върху таблата. Високо върху възглавниците бе отпусната главата на майора, със снежнобяла превръзка, изпъната на челото му.
Аделхайд стоеше като вцепенена. Нима баща й е бил толкова красив?
Всичко нездраво, провиснало бе заличено. Лицето му беше твърдо и решително, с гъстите, извити в мощни дъги вежди, носът бе изтънял, изпъкваше нагоре с дръзките си очертания. Устата, с дебелите, но добре оформени устни, беше плътно затворена, а мощната линия на брадата завършваше картината — наследник на няколко поколения офицери.
Гледката вероятно бе предизвикала много чувства и в сърцето на Стария Даг, защото и той остана продължително време като вкаменен. След това си пое дълбоко дъх и каза силно:
— Вечна ти памет, майоре — и после мина от задната страна на леглото и взе ръката на Баре за последно сбогом. — Благодаря ти за всичко хубаво… — рече той с хриптящ глас.
Сълзи се стичаха по лицето на Аделхайд, но тя не отиде до леглото на мъртвеца. Може би защото Стария Даг бе застанал там, може би защото Ун седеше като вцепенена край стената, но може би най-вече защото възпитанието й пречеше, както във всички важни моменти в живота й, да изпълни естествените подтици на душата си.
След първото посещение на лекаря Стария Даг бе изпратил бързи пратеници в града, за да подготвят роднините и близките приятели на Баре. Те пристигнаха твърде късно, за да го заварят жив, но тъкмо навреме, за погребението. В продължение на два дни къщата бе пълна с гости.
На масата, преди отиването в църква, за майора бяха казани повече добри неща, отколкото през целия му дълъг живот.
Последните гости си бяха отишли сутринта и на Аделхайд се струваше, че заедно с тях си беше отишъл и целият живот, и всякакъв шум.
Откакто бе разбрала истината от госпожица Крюсе, тя стоеше встрани от всякаква работа в домакинството и цялата тежест по време на дните около погребението падна върху госпожица Крюсе, която отново бе поела, тихо, но изцяло, всичките си задължения.
Аделхайд бе приспивала в компанията на гостите терзанията си, но сега те изведнъж я нападнаха. Горчиви угризения, че не бе сторила повече за баща си, че не бе стояла през последните му дни по-често до него, че не бе се държала дружелюбно към него и че дори не бе погалила ръката му, когато той бе на смъртния си одър в синята стая — не можеше да понесе всичко това.
Децата бяха оставени на произвол почти през целия ден. Идваха да се нахранят в кухнята, а през останалото време се гонеха в двора, където се трудеха работници и слугини. Аделхайд им обръщаше внимание само когато трябваше да ги облече сутрин и да ги приготви за спане вечер. За обед и вечеря тя беше долу в залата и се хранеше заедно със Стария Даг, който днес бе мълчалив и вглъбен.
Младия Даг се бе прибрал вкъщи за погребението, но през цялото време бе унесен, сякаш не бе тук духом, и бе толкова навъсен, че пронизваща болка разкъсваше сърцето й винаги, когато го погледнеше, а още същата вечер той отново пое към гората.