Но въпреки всичко Даг не можеше да се освободи напълно от мисълта, че е задължен на дедите си за страданията, които бяха изтърпели през толкова поколения, че е задължен с честта си за завещания му дълг.
Отвън вечерната мъгла се носеше светла като прозрачно було, но в залата бе настъпил плътен мрак. По големите греди на тавана и по стените продължаваха да трептят леки светлинки, които играеха по повърхността на окачените излъскани стари железни и стоманени оръжия. На една от стените проблясваше и онази дълга брадва — едно от най-старите оръжия на Бьорндал, на което — както се твърдеше — имало инкрустиран сребърен кръст. Този кръст може би е отклонявал магиите или пък представлява някакъв кабалистичен знак? Никой не можеше да каже, но се носеше предание, че по тази брадва се е стичала не само животинска кръв… Ако можеха да заговорят, окачените по стените на залата оръжия сигурно щяха да разкажат за не една и две жестоки и кръвопролитни битки, както и за много смърт…
Тази вечер горе под гредите сякаш се бе появил дух от онези далечни времена, който с тих шепот разказваше за смелите и кървави подвизи на изчезналите в миналото храбреци… Внезапно оживялата, населена със сенки от миналото, тъмнина тежеше непоносимо на Даг, докато той се бореше отчаяно, за да изгони от себе си един път завинаги наследения отмъстителен дух. Струваше му се, че всички представители на рода Бьорндал, от първия чак до двамата последни — баща му и Туре, го бяха заобиколили, хванати за ръце и той с неимоверни усилия се опитваше да разкъса здравия кордон. Щеше ли да успее да се освободи?
Наведе се напред с подпряно на дланите си чело. Най-горната таванска греда изпука, нещо се удари с плътен тъп звук в ъгъла на масата съвсем близо до него и падна на пода. Вглъбен в мислите си, той се сепна от изненада, после погледна пода, където можа все още да различи в здрача падналия предмет. Това беше старата дълга брадва с инкрустирания кръст, която се беше забила в дървения под. Той я изтръгна с известно усилие.
Погледна острието. Бе потъмняло от дима и тук-там по повърхността на метала се бяха появили ръждиви петна. Дали това не беше засъхнала отпреди векове кръв? Изтърка с пръсти петната и видя ясните очертания на сребърния кръст, който заблестя на фона на по-тъмното желязо. Беше чувал истории за тази стара брадва, но докато бе жив баща му, никога не дръзна да докосне някое от тези оръжия реликви, освен една друга брадва, която занесе като образец на майстора, който изкова неговата. След това беше толкова зает, че не му бе оставало време дори да помисли за тях. Сега виждаше, че онова, което е слушал като дете, е вярно и че тази брадва действително съществува.
Някой ръждясал гвоздей се бе счупил и брадвата бе паднала, забивайки острието си на пода до него — легендарната брадва на някогашните героични мъже от неговия род, брадвата със сребърния кръст.
Вдигна бавно глава и се загледа продължително през стъклата на прозореца в светлата нощ. Лицето му беше напрегнато и с решителен израз като на човек, който си пробива път в силна снежна буря.
Господ бе пожелал да го накаже, защото не бе разбрал, че зависи от Неговата всемогъща десница: ето кое му се изясни днес. При все че пламенните му и страстни чувства продължаваха да се съпротивляват, струваше му се, че вече е в състояние да приеме условията на всемогъщия Бог. Да предостави Нему грижата за мъст не значеше, че отстъпва от страх или слабост. Неумолим и жесток в наказанията, Господ му показваше — както бе писано, — че Нему принадлежи правото да отмъщава. Да се бори против Него беше безполезно, Той беше последният съдия и го беше предупреждавал много пъти за това.
Като свидетелство за решението си да започне нов живот и като постоянно видим знак за него, за Бога и за ония, които можеха да го съдят след смъртта му, той взе брадвата и с всичката си сила я заби дълбоко в една от гредите в ъгъла.