— Да, да — рече той приглушено, — когато човек погледне към живота зад себе си, открива в него толкова много скръб, че би могъл да грохне под товара й… Обаче… — той повдигна глава, а в израза на лицето му имаше такава могъща сила, както винаги в решителни мигове, — животът иска от нас своето, Аделхайд, иска го дотогава, докато още продължаваме да дишаме. Длъжни сме да стоим изправени и да вървим напред, каквото и да стане, трябва да се опитаме да пренесем във всекидневието си поне частица от онова, на което ни е научила скръбта.
Или Стария Даг потъна в мислите си, или пък искаше да даде на Аделхайд време, за да може да проникнат думите му дълбоко в нея, но той замълча задълго. Изглеждаше, сякаш обмисляше какво да й каже.
— Често имах желание да си поговоря отново с теб, както нашите разговори отпреди — продължи най-после. — Спомняш си, от есента и зимата преди две години. Взимал съм много пъти Библията на твоя дядо и я превърнах в основа за сериозни размисли. Но не можех досега да намеря подходящите думи, за да ти обясня това… Тази вечер мога да опитам: всичко, което го има там за молитвата и милостта на Бога, е вярно само за себе си, обаче… то може да помогне на човек само ако нещата се отнасят до това да се облегне върху него и да заспи. Мъките ми тогава, във връзка с откупа, бяха съвсем основателни. Но не само добрите ни дела и мисли са своеобразен опит да се спасим и да се пренесем лесно във вечността… Същото е и с молитвата. Нашите мисли са така дълбоко вкоренени в нас, че не можем да се освободим от тях… Разсъждавах върху онова, което ми разказа за историята с Даг след инцидента в Планината на мъртвите… как душите, подобно на вълнуващи се треви в един ручей, текат, текат и все пак не се преместват и милиметър напред от мястото си, защото… са вкоренени там. Навярно така трябва да е и с нас, докато живеем на земята. Колкото и надалеч да проникваме с нашите мисли, те все пак са сраснали с нас и не могат ни избавят от корените на нашата човешка същност. Постоянно дирим единствено доброто за себе си, било за този живот или за отвъдния. Само когато прозрем ясно това нещо, едва тогава разбираме, че единствено Бог може да ни приготви за вечността. Милост ще получим само ако правим всичко, което можем, за да я заслужим… и това е единственото нещо, което наистина можем тук на земята, единственото нещо в този живот. Безполезен е опитът ни да проникнем във вечността с мисли или молитви. По този начин ние никога няма да я постигнем. Винаги мислим единствено за самите себе си и за откупване на греховете си, независимо дали се молим, или се опитваме да правим добро. Всичко е егоизъм.
Стария Даг отново подпря челюстта си с ръка, а с другата приглади косата зад ухото си. Не беше доволен от себе си. Той не можа да изрази мислите си така ясно, както те бяха вътре в него. И имаше впечатление, че Аделхайд не го слуша. Той бе имал намерение да поговори с нея за това по начин, по който тя да го разбере. Беше твърде близо до това. Приклекна пред камината и сложи нови цепеници, така че огънят отново пламна.
Аделхайд бе потънала в скръб — разтърсващо чувство, което бе изпитала преди две години с Младия Даг, както и сега, след смъртта на баща си, която я бе парализирала.
Вероятно заедно с огъня се съживиха и мислите на Стария Даг, защото той се облегна назад в креслото, сякаш осъзнал, че отново е постигнал яснота, и отново подхвана мисълта си:
— Щом нашите сили не могат да излязат извън земния живот, ние трябва да ги използваме именно тук, в този живот. Не бива да се загубваме в книги и речи, както и да се отпускаме в жалко отчаяние, защото не можем да надскочим възможностите и способностите си. Длъжни сме да се примирим с това, че сме хора, и да се доверим на последното пътуване към Бог; защото там ние сме безпомощни. Смятам, че е напълно излишно човек да шепне в полусън, сутрин и вечер, всевъзможни молитви. Човек трябва да се придържа към „Отче наш“… това правеше и баща ми. Тази молитва съдържа всички силни думи и заради това човек трябва да я казва внимателно, така че да я чувства в себе си през целия ден и след нея вече да се насочи към всекидневната си работа. Това иска животът от нас… защото ние сме в живота, докато сме на земята. Последният ред от молитвата в Библията на епископа: „Молитвата е пътят на човека към Бог“ може да има и друг смисъл. Аз я тълкувам, че молитвата е не само мисли и изрази, но също така и дела — и делата са онези, които се изискват най-вече от нас… и са полезни на другите. А това не могат да го направят единствено мислите и словесните молитви. Всичко, което по-рано ми беше толкова тъмно, сега ми си вижда съвсем просто и ясно. Ако бях свещеник, проповедта ми на всеки празник щеше да бъде, че човек трябва да има топло сърце и добра воля и да бъде готов да помага; защото това е истинският път на нашата воля и той носи добро и на нас, и на другите.