Имаше на бузата си гънка, която можеше да се изпъва в добродушна усмивка нагоре или да се опва в строг израз, но човек никога не можеше да предусети кога ще е едното или другото — той беше неразгадаем. Очите му бяха по-често тъмни от надвиснала тъга, но понякога можеха заискрят от радостна синева. И когато радостта понякога продължаваше толкова дълго, че гънката на бузата му започваше въпреки забележимото му нежелание да се вдига нагоре, тогава неговото обичайно строго лице придобиваше такъв изненадващо топъл, красив вид, който обезоръжаваше всеки, който го срещаше за пръв път.
В момента обаче нямаше дружелюбност нито в очите му, нито в гънката на бузата му. На лицето му бе изписано единствено строго безразличие.
Пер се надигна засрамено, но се отказа от намерението си под погледа на Даг; бе невъзможно да се помръдне дървото.
— Сковано е от лед и изобщо не може да се подхване — оправда се.
Даг се плъзна и се приближи съвсем близко, свали ските, прекрачи дървото и се наведе.
— Който не може нищо, нищо не постига — рече той, сложи ръцете си под дървото и го надигна с такава сила, че ледът изпука. След това отново сложи ските си и си тръгна, без да каже и дума повече.
Пер Барвол седеше изморен край огнището в колибата при Свартиерн, пуфтеше и дърпаше от лулата си, като се опитваше да изкара още дим от последния останал тютюн вътре. Бузите му се издуваха и вдлъбваха, а вътре се подмяташе залъкът. Тъй като им беше известно, че Даг е наблизо, двамата работници се притесняваха да се впуснат във вечерното си празненство, преди да са завършили изцяло работата си, а и случката с него бе спуснала тъмната си сянка върху работния им ден. След вечеря младежът си беше легнал да спи, а Пер остана да седи смръщен с лулата си. Изведнъж подскочи и се вслуша, след това пъхна бързешком лулата в джоба си и се изхрачи в огнището.
Дочу се звук от закачане на ски до стената и Даг влезе вътре. Настани се до огнището и потрепери, явно бе измръзнал при пътуването си в студа. Пер се почуди дали да не му предложи нещо за вечеря, но тъй като Даг бе внесъл раницата си и я бе закачил в колибата, вероятно сам щеше да се обслужи.
Даг бе започнал да пуши през последните години и запалваше твърде рядко, но сега извади пръстената си лула заедно с тютюн от раницата си. След това пак седна до огнището, посягайки към жарта на огъня.
Пер се бе заковал свит и смирен на мястото си, следейки напрегнато онова, което правеше Даг, но не можа да се въздържи и вдъхна шумно от дима на лулата.
Даг му хвърли бегъл поглед, след това пъхна ръка в джоба си и извади фишек тютюн.
— Вземи го — рече той и му го метна.
Пер не успя да реагира навреме и му се наложи да търси тютюна под столчето си. Започна, мънкайки, да благодари и да говори, че не може да приеме, след което дълго остъргва и почиства лулата си, като накрая стана на крака, за да върне фишека тютюн.
— Можеш да го вземеш — рече Даг.
— Целият фишек? — попита Пер.
Даг не отвърна и Пер отново се настани на столчето, като обръщаше и разглеждаше от всички страни големия фишек тютюн.
Когато Пер и младежът станаха от леглата, Даг не бе мигнал цяла нощ. Последния път, когато бе идвал тук, бе почти същото. Бяха го донесли тук от планината, а баща му и Аделхайд се бяха грижили за него в продължение на много дни. След това Аделхайд бе толкова различна, както никога преди. Бе обляна в сълзи, мислейки, че той ще умре.
От инцидента в Планината на мъртвите Даг повече не бе идвал в колибата при Свартиерн. Защо се бе върнал? Дали не бе имал чувството, че е бил твърде рязък към един възрастен човек, и сега искаше да му се реваншира?
Пролетта и лятото отминаха и отново настъпи есента.
Младия Даг тръгна от изток към Скарфиел една слънчева утрин. Небето бе есенно светло и прозрачно и изглеждаше по-високо от друг път. Тук имаше повече трепетлики, диви круши и брези, отколкото иглолистни дървета, и сега, в сезона на листопада, тревата бе покрита с многоцветни листа. Под сенките те блестяха от сланата, а на слънчевите места бяха потъмнели от влагата.
Даг вървеше под редуващи се слънце и сенки, които все още бяха хвърляни от неоголелите съвсем дървета. Неговият поглед се задържаше за миг върху листата на земята и после пак се издигаше към високото небе. Гърдите му поемаха студения, сух и свеж въздух, и дъхът му се превръщаше в пара пред него. Даг вървеше бавно и предпазливо с утринно събудени усещания.