Струваше му се, че от известно време във вечерната тъмнина нещо върви след него, около него, редом до самия него. Не само заради това, че бе чул един път как сухо клонче изпращя по-силно, отколкото биха могли клончетата да пращят от само себе си на земята; бе имал и усещането, че някой го дебне в горския буренак, че чува стъпки на обувки, които докосват земята — така леко и недоловимо дори за неговия толкова опитен слух, че шумът им се сливаше със звуците на нощта.
Можеше ли да бъде някоя хитра планинска мечка, която да го следваше предпазливо? Или пък беше човек? Когато след това на светлината на деня потърси следи, не успя да открие нищо. Бе немислимо една мечка да бъде толкова хитра, че да върви с лапите си само по камъните, а в съвсем беглите следи, които смяташе, че е видял в мъха и в пожълтялата трева, не личаха мечи нокти. Единственото възможно нещо беше предположението, че след него върви някакъв горски скитник, хитър като самия него и обут с връхни калцуни от еленова кожа. Даг също използваше такива калцуни, когато искаше да дебне някои много страхливи животни. Първите подобни калцуни бе получил като малък от баща си; при други хора никога не бе забелязвал такива калцуни.
Дали тук някъде в гората не обикаляше чуждоземецът убиец, който се бе нахвърлил върху него с брадва в колибата Вестли? Дали този бандит не го дебнеше с еленови калцуни сред вечерния мрак? Дали той бе така неблагодарен, че да замисля отмъщение заради урока, който бе получил тогава?
Младия Даг се дразнеше от това коварно дебнене. Искаше да накладе огън за през нощта и да залегне и бди, но трябваше преди това да намери някое място, където гърбът му да бъде защитен, пък тогава нека дойде псето проклето. Щеше да го посрещне, както му се полага.
Тези мрачни мисли бяха обсебили Даг при обиколката му в тази слънчева сутрин, когато бе решил да се изкачи до Скарфиел. Дотам бе далеч, но му бяха известни места, където можеше да си полегне, като гърбът му бъде защитен, а огънят — пред него. Когато след това огънят изгори и само на последния отблясък на жарта се вижда спящата му фигура, тогава този, който го дебнеше, щеше да се появи.
Покритите с гори хълмове, по които Даг се изкачваше, водеха към един висок хребет, зад който се простираха широки блата, а сред тях — тесни ивици твърда почва, обрасла с брезови горички.
На високия връх Даг изведнъж се спря като закован на мястото си. Със светкавична бързина свали пушката от рамото си и я подпря на коляното си, като постави лявата си ръка на цевта, а дясната — плътно до спусъка. Върху една от ивиците почва сред блатото бе застанал лос, силно животно, което си почиваше сред пустотата. Над блатото се стелеше було от ароматна мъгла, а сред нея се полюшваха копринено бели къдрици на узрели блатни растения.
Ръцете на Даг стиснаха здраво пушката — бяха готови да реагират на стария навик, но нищо друго в него не трепваше. Очите му първоначално имаха студен блясък, както винаги преди някоя бърза реакция, но скоро погледът се смекчи, втренчен надалеч. Лосът изпъна дългите си, светли, задни крака, а предната част на тялото му застина в неподвижна, издаваща сила поза. Сега той надигна муцуната си във въздуха, сякаш се подготвяше да нададе мощен рев — силните му рога бяха извити назад, а над гъстия гребен на гривата му слънчевата светлина проблясваше върху мокрите му трептящи ноздри, които душеха въздуха. Топлият му дъх се носеше на пара и пълзеше около тялото му.
Даг прецени, че никога досега не бе виждал такова чудно създание, такъв силен лос, още повече, че преди изобщо не се бе заглеждал така. Винаги, когато видеше такъв екземпляр, изстрелът му отекваше още в същия момент. Щеше да постъпва така и по-нататък, обаче тази вечер в душата му имаше нещо особено. Ако този елен можеше да остане да стои така, Даг с удоволствие щеше да отиде до него, да го хване за рогата, да го разтърси здраво и да го погали по гъстата грива.
Очевидно той се чувстваше съвсем сигурен заради огромната си сила, точно както се бе чувствал Даг преди няколко години. Но вече бе станал несигурен у дома, както и тук, в гората, където нещо го дебнеше. Трябваше ли да изпрати в гърдите на животното, което не подозираше нищо, един подъл куршум? Не, това можеше да стане друг път, когато щеше да имаше настроение, но не и сега.