Какво се случваше с него? Не бе ли се отчуждил от рода си? Не, той само се бе сближил с гората. Никога досега не се бе чувствал като част от горите и всичко, което живееше тук в хармония, която един ден щеше да погълне самия него. Това, че коварството на живота го дебнеше и тук, в гората, за него беше просто едно болезнено предупреждение.
Свали ръка от спусъка и леко чукна с нея по ръкохватката на пушката. Лосът изведнъж сведе главата и рогата си, сякаш искаше да се представи за колкото е възможно по-малък и незабележим, след това се хвърли встрани и препусна в див бяг през боровата гора отвъд блатото.
Високо на западния склон на Скарфиел се мержелееше като звезда малък огън, който ставаше все по-ярък и ярък, колкото по-гъст се спускаше мракът над горите.
Даг се бе отклонил към старата пътека, която се виеше откъм западната страна на планината, и бе наближил завоя, преди вечерният мрак да прогони светлината на есенния ден. От там бе хвърлил поглед надолу към горските долини на юг и запад, както и нагоре към високата планина на север, която се открояваше вече със суровата си зимна белота на фона на синьото небе. Постоя, съзерцаващ гледката, и си припомни как се бе инатил тогава при изкачването си на Планината на мъртвите, докато зимните виелици стенеха край него.
С гръб към скалния зъбер, Даг седеше и вечеряше край огъня, който буйно гореше и се извиваше от вятъра, даваше му топлина и се устремяваше високо в мрака, когато вятърът задухаше силно, и хвърляше сянка върху скалния зъбер. Наоколо го заобикаляше рехава гора от бор и смърч — наклонени, обрулени от вятъра, немощни дървета с разкривени стъбла и изсъхнали клони откъм страната на вятъра. Сред тях имаше брези и диви круши.
Вятърът имаше неочаквано студен дъх и около скалата зад гърба на Даг имаше ледено течение. Той си бе подготвил хубава, дебела постелка от зеленина на смърч, като бе оставил и малко за покриване, но тази нощ една ли щеше да спи — беше му ясно още от сега.
Предъвкваше залъка си и се вслушваше с напорени уши във всички шумове. Погледът му пронизващо и бързо проучваше мрака. Все пак, след като се нахрани и завърза раницата си, той се поуспокои. Умората след дългия преход днес и топлината на огъня го надвиха, като го накараха да потъне отново в обичайното си безразличие. Подпря лакти на колената си, сложи лице между дланите си и заклюма край огъня. В гласа на вятъра тук горе, в Скарфиел, звучеше безкрайна необятност. От горите долу долиташе далечен, приспивен шепот, а езерото под северния склон на планинския хребет удряше вълните си в каменните брегове. Даг свеждаше глава все по-надолу към огъня, като все по-рядко отваряше очи, за да се огледа наоколо.
И ето че изведнъж той вдигна едва забележимо глава над ръцете си. След това остана така неподвижен, като обаче се вглеждаше пронизващо в мрака зад огъня. Там долу, където се виждаше пътеката, там беше! Сред мрака се бе мярнало на светлината на огъня нещо, макар и съвсем за миг, човешко лице. Точно на човешки бой от земята. Но само кратко появяване, след това веднага изчезна.
Онова обаче, което накара погледа му да застине неподвижно, беше, че нещо във видението му напомни баща му. Дали той не бе на смъртно легло и дали това бяха предвестници на смъртта му — тези призраци, които го дебнеха и тормозеха през последните нощи? Беше чувал подобни неща. Горските жители знаеха много истории за привидения през последните дни на някой човек. Но дали Даг бе напълно буден, когато му се стори, че вижда човешки образ, или бе в полусън? Трудно можеше да бъде сигурен в това.
Обзет от тези мисли, той отново задряма, но изведнъж вероятно много ясно бе чул някакъв звук, защото вдигна рязко глава и… от мрака се появи баща му.
Мислите в съзнанието на Младия Даг се завихриха: значи баща му беше онзи, който го бе дебнал — затова бяха тези предпазливи шумове, които човек не можеше да разгадае. Значи неопределимите следи бяха от неговите еленови калцуни. Но защо го дебнеше баща му в мрака, защо не се бе показал досега пред него?
— Добро ходене, докато се изкачи човек до тук — рече Стария Даг, дишайки тежко. Бе се изпотил, докато изкачи високото.
Край огъня имаше голям камък, обрасъл с мъх, и той седна на него, като сложи пушката и раницата до себе си, погледна бегло към огъня, после към нощния мрак и после продължително се взря в небето, като че ли искаше да намери всички съзвездия. После отново погледна към огъня — не поглеждаше само към сина си. Стария Даг, който беше толкова уверен пред всички хора, се чувстваше несигурен пред собствения си син, откакто той бе пораснал. Наистина, той беше произнесъл през онази съдбоносна вечер онези думи, които свързаха Младия Даг и Аделхайд, но това бе всъщност единственото нещо, с което се бе намесил в живота на сина си.