Момчетата поискаха да научат къде е бил през последните дни и той им разказа за Скарфиел, където имало русалки и тролове, които сривали такива огромни и тежки камъни в езерото, че рибарят Бьоре подскачал в леглото си и, подскачайки, се намирал чак на другия бряг. Да, Стария Даг знаеше и разказваше много истории за горите, когато беше в подходящо настроение. Но днес той бързо се изтощи и остави момчетата сами да си играят.
Бяха на най-високото на пасбищата и Стария Даг вървеше, подпирайки се на оградата, отделяща пасбищата от гората, като накрая приседна на един камък с гръб към имението.
През нощта беше кашлял ужасно и сега се чувстваше доста отпаднал. Понякога по тялото му преминаваха студени тръпки и той се чувстваше все по-изморен. Сутрешното слънце падаше точно над мястото, където беше седнал, но сега беше късна есен и вече не беше топло.
Лек ветрец полъхваше от горите, като си играеше едва забележимо с листата, останали на дърветата или пък лежащи в тревата. Стария Даг обърна глава и погледна към боровете наблизо. Извисяваха се, а клоните им сякаш си почиваха сред полъха на вятъра. Не си бе давал сметка за това друг път, но днес го усети, защото и сам усещаше вътре в себе си подобна особена необходимост от почивка. Облегна се здраво на оградата и притвори очи; и неговите по принцип вечно будни мисли, и те сякаш си почиваха на вятъра; да, сякаш бяха понесени от шепота на вятъра. В него бе останало само едно нещо — волната песен на горите, която звучеше в душата му още от първия ден, когато се бе осъзнал като човек. Стори му се, че ще се срине от камъка, за да се слее със земята… със земята… и да стане малък… да стане на земя… да се слее с това тихо, тихо горско шумолене. Остра кашлица раздра гърдите му и го върна отново в така наречената реалност. Изкашля се и се изплю, след което се подпря на оградата и стана.
Най-добре в такова положение беше човек да си отиде вкъщи, докато съвсем не му е притъмняло пред очите.
Повика децата и хванал по една ръчичка в ръка, Стария Даг се заспуска от горския склон, през пасбището, към къщи. Момчетата гледаха нагоре към него, той стискаше ръцете им по-силно, отколкото когато ги водеше предишен път, но на тях им беше доста трудно да вървят с неговата крачка и затова нищо не говореха.
Стария Даг се бе отпуснал в едно кресло пред камината в залата. Стори му се, че не е достатъчно топло, и започна да слага дърва в камината, докато огънят се разгоря и се превърна едва ли не в истинска огнена стихия.
Аделхайд дойде от кабинета, искайки да се изкачи по стълбището.
— Наклал си голям огън — рече тя.
— Да, студено е.
Изгледа го продължително и бавно се заизкачва по стълбището.
Стария Даг се бе задържал в леглото си. Никой, даже и най-старите хора в имението, не помнеше Стария Даг да е лягал някога болен. Наистина, бе заявил, че е само уморен и иска да си почине поне веднъж в продължение на целия ден, но през деня над имението се спусна някаква странна тишина! На другия ден също не се появи на масата, а яденето, което му бяха занесли до леглото, беше върнато в кухнята недокоснато.
Аделхайд бе решила, че ще му е неприятно, ако отиде при него в спалнята му, но когато той се задържа в леглото и втори ден, тя отиде.
Стария Даг надигна глава от възглавницата и като забеляза, че е тя, седна, постави възглавницата зад себе си и се облегна на насрещната табла на леглото. Ръцете му бяха изпънати пред него: лявата — на ръба на леглото, а дясната — върху завивката, като че ли искаше да направи впечатление на съвсем здрав човек.
Аделхайд изписа на лицето си колкото е възможно по-обикновен израз, седна до леглото и насочи поглед малко встрани от него.
— Сега лежа тук и мързелувам — рече той и наистина, като направи тази малка приветлива вметка, гласът му прозвуча както обикновено.
В същия момент обаче той бе сполетян от пристъп на кашлица, дръпна завесата на леглото откъм страната, която бе по-далеч от Аделхайд и плю в една купичка. Избърса устни с носна кърпичка, но я хвана така несръчно, че Аделхайд видя кафяво-червените петна.
Стария Даг улови изплашения й поглед и бегло се усмихна.
— Нещо само се е разранило… от постоянната кашлица.
Аделхайд се чудеше как да предложи да повикат лекар, но сега забрави всякаква предпазливост и рече, че трябва да бъде изпратен някой да повика лекаря.