Госпожица Дортея бе преживяла една голяма любов. През най-хубавите четири или пет години на своята младост тя беше годеница на един офицер от благородно семейство. В града наблюдаваха с любопитство развоя на тази история, защото годежът не беше обявен официално. Семейството на офицера смяташе, че едно сродяване с обикновени търговци е неприемливо, и се надяваше, че евентуалният брак ще бъде осуетен.
Така и стана. Офицерът си взе думата назад и се ожени за момиче от своя кръг.
Тогава госпожица Дортея сякаш се пречупи, реши, че животът й е погубен завинаги.
Една година след смъртта на баща им при тях дойде чичо им. Първоначално бяха трогнати от това внимание от негова страна, но Терезе скоро разбра, че той бе дошъл да им съобщи нещо, за което беше неприлично да се говори, преди да е изтекла годината на траур. С бащинска любезност той обяви, че синът му ще се жени. Ето защо те трябваше да си намерят друго жилище, за да може техният братовчед и младата му съпруга да се настанят в този дом. Добави, че две неомъжени жени нямат нужда от толкова голяма къща. Тези думи съдържаха намек за убеждението на чичо им, че ще останат стари моми, и нараниха жестоко Терезе. Според него те трябваше да се приберат в някое спокойно евтино жилище и да му поверят изцяло управлението на търговското предприятие. Но Терезе категорично нямаше желание да се оставят да бъдат изгонени по този начин. Не, в никакъв случай. Тя ще се омъжи, дори ако е необходимо тя да направи първата стъпка за това.
През скръбните дни на изминалата година на траур в сърцето на Терезе светеше едно едва забележимо пламъче. Сега тя започна да възлага на него всичките си надежди. Малкото спомени, повехнали и избледнели с времето, започнаха отново да се съживяват и изпъкват с всичките си подробности пред нейните очи, когато извади от едно чекмедже брошката, подарена й някога от Даг. Тя имаше и други бижута — подаръци по различни поводи от баща й или завещани от майка й, но тази изящно изработена от тежко злато брошка криеше за нея очарованието на някаква загадка. Защо Даг й я бе подарил? За да й благодари за гостоприемството им, бе казал той. Но в дома си те посрещаха тогава много гости и никой друг не се беше сетил да й направи толкова ценен подарък! Питаше се: Дали не е твърде самонадеяно от нейна страна да допусне, че й е подарил брошката с известно намерение?
В спокоен момент Терезе си казваше, че единствената причина, за да й подари това скъпо украшение, се криеше в обстоятелството, че той има такава кръв. Бе споменала името на Даг пред един свещеник, приятел на семейството им, който се бе учудил, че това име се среща все още, защото някога то било носено от представители на вече изчезнал древен благороднически род. Тогава тя му разказа каквото бе чувала от баща си за рода Бьорндал. Свещеникът я изслуша с интерес и изрази радостта си, че големите древни родове, написали славни страници от историята, все още имат потомци.
На никого не каза за думите на свещеника относно Даг, но няколко пъти си мислеше за него. Започна да си дава сметка, че той наистина е коренно различен от мъжете, които познаваше, и от тези, които я бяха ухажвали. Възможно ли беше мъж като него да приеме да се ожени за една вече не съвсем млада дъщеря на търговец от града, като се има предвид и това, че парите не можеха да го съблазнят, защото беше общоизвестно, че Бьорндал са едни от най-богатите хора?
Терезе бе придобила вече достатъчно опит и мъдрост, за да се поддаде на нереалистични мечти, свързани с мъж като Даг. Въпреки това брошката криеше особено очарование за нея и във въображението й Даг все повече изпъкваше като изключителен, мъжествен, решителен и благороден мъж.
Изречените от чичо им на помена думи се оказаха капката, която преля чашата. През месеците, които последваха, животът на Терезе стана още по-мъчителен и когато в началото на лятото чичо им отново настоя да освободят жилището, тя седна пред писалището и започна да пише писмо до… Даг.
Често се бе сещала да му пише, но все не бе намирала достатъчно убедителни основания за това. Сега поведението на чичо й я принуди да вземе внезапното си решение. Едва написа няколко реда и почувства безумието на тази постъпка. Преди време беше чула вестта за нещастието, сполетяло семейството на Туре в деня, в който бе починал и нейният баща. Прецени, че това обстоятелство може да й послужи като повод да изрази съболезнованията си. Твърдо устоя на съблазънта да се разпростира повече и не добави нищо друго.