Ако им отстъпеше сега, щяха да се подиграват и да му се присмиват всеки път, когато дойде в църква. Трябваше да мине.
Познаваше така добре пътя, че дори при колебливата светлина на факлите знаеше точно къде се намира. Онова, което внезапно реши да направи, беше опасно. Излагаше своя и на двете жени живот повторно на риск. Но нямаше възможност да избира средствата. За да успее в този случай — смяташе той, заслепен от гордост, — заслужаваше да рискува всичко. Ще мине.
Известно му беше, че малко по-нататък наклонът на терена от лявата страна на пътя ставаше по-малък и че снегът, отхвърлен равномерно от снегорина успоредно на пътя, почти се изравняваше в продължение на няколко метра. Щяха да му бъдат достатъчни. Взе поводите в лявата си ръка, защото мястото на върховното усилие наближаваше. Камшикът му изплющя само веднъж над ушите на коня. Животното изви, излезе от пътя, с всички сили се впусна по наклоненото място и пак се изкачи на пътя. Наклонената опасно шейна се изправи и продължи напред, като мина точно пред екипажа на Боргланд, които останаха като втрещени от тази светкавична маневра.
Даг разтриваше своя кон пред църквата, когато господарите на Боргланд, изостанали доста назад, също пристигнаха. Те го изгледаха с омраза, но Даг се престори, че не забелязва това и продължи да разтрива и завива своя потънал в пяна кон. Лукав пламък светеше в погледа му. Така, мислеше той, нахалният Фон Гал и презрените жители на селото в равнината си получиха заслуженото. И забравил своето смирение пред Бога, Даг беше луд от радост заради удовлетворената си гордост.
Всички останали шейни пристигнаха една след друга пред църквата. Даг остави коня си на грижите на стария коняр и придружен от Терезе и Дортея, влезе в църквата с твърда и решителна крачка. Върху строгото му лице не се забелязваше никаква следа от преживящото вълнение по време на надбягването. Хората от Хамарбьо и останалите го последваха. Бяха непознати богомолци, които препълниха църквата. Тогава се случиха две безпрецедентни неща. Първото беше, че по време на службата високомерната госпожа Фон Гал се обърна от скамейката, определена за Боргланд, и хвърли бърз поглед към мястото, където седеше Даг Бьорндал. Може би тя, злата жена, искаше да запомни как изглежда този, който ги бе принудил да отстъпят. Никой досега не го беше правил.
Второто беше, че свещеникът, господин Дидрих, вече остарял, се приближи до шейната на Бьорндал, преди да си тръгнат за вкъщи, и се ръкува с тримата по същия начин, както го бе сторил с господарите на Боргланд. В кутията за помощи той бе намерил тежка златна монета с голяма стойност. За първи път някой правеше подобен дар на църквата и при това в същия ден, в който хората от Бьорндал се бяха завърнали в нейното лоно. Свещеникът не можеше да не свърже златната монета с това обстоятелство.
13
Многото мебели и всякакви други вещи, които бяха докарани в каруци от града едновременно с пристигането на Терезе и Дортея, представляваха всичко, което пълнеше богатия им градски дом, рамката, в която сестрите бяха родени и изживели своето детство и част от младостта си.
Терезе скоро разбра, че една голяма част от тези донесени вещи нямаше да могат да влязат в употреба, защото всички стаи в дома Бьорндал бяха достатъчно запълнени.
Имаше две ракли, на които тя и Дортея държаха особено много. За по-малката от тях се намери място в стаята на Дортея, а другата, която тежеше неимоверно, беше внесена от няколко силни мъже в спалнята на съпрузите. Даг никога не попита какво има в раклата, която беше сложена до едната стена. Бе обкована с железни обръчи, разположени толкова близо един до друг, че изглеждаше така, сякаш цялата е изработена от метал. Имаше три секретни брави и върху капака бе издълбано името на Холдер.
Терезе бе решила да поиска от Даг да й разреши да вдигне някои мебели от стаите, за да може да ги замести с докараните от града, но скоро разбра, че и най-малката промяна в Бьорндал е трудна работа. По-добре беше всичко да си остане както е било досега и тя се отказа от намерението да говори с Даг. Прие с тъга градските мебели на Холдер да бъдат прибрани на тавана и повече не отвори дума за това. Постепенно свикна с мебелировката на Бьорндал, която беше в унисон с вътрешното разпределение и атмосферата в дома.
Докараните редки вина и ликьори бяха грижливо наредени в най-дълбокото мазе. Но никой не идваше в Бьорндал — нито гости, нито делови посетители, и великолепните вина от избите Холдер не развеселяваха никого в този мрачен дом. Понякога Терезе се наскърбяваше от тази самота и изолираност, но дните й бяха запълнени с толкова много задължения, че не й оставаше време да мисли за своята тъга.